изработена машина за живеене.
— Това си е твое мнение — натърти Кармоди. — Между другото, имаш ли някакво име?
— Разбира се. Казвам се Белведер. И съм регистрирано селище от градски тип в щата Ню Джърси. Искате ли кафе, може би сандвич или пресни плодове?
— Идеята за кафето е добра — съгласи се Кармоди.
Позволи на града да го упъти и заведе зад ъгъла, до закусвалня с веранда. Заведението беше наречено „При Хлапето“ и наподобяваше каубойска кръчма от Щурите години в края на миналия век, чак до лампите „Тифани“ и пианото в ъгъла. И като всичко останало, видяно от Кармоди в града, беше безупречно чисто и безлюдно. — Приятна атмосфера, какво ще кажеш? — осведоми се Белведер.
— Малко прилича на временен бивак — произнесе се Кармоди. — Окей си е, стига да ти харесват такива неща. Върху масата му се настани поднос от неръждаема стомана с голяма чаша горещо капучино. — Поне обслужването си го бива — добави Кармоди.
Отпи от кафето.
— Добро ли е? — попита Белведер.
— Да, много.
— Аз се гордея с кафето си — тихо промълви Белведер. — И с готварските си умения. Искаш ли нещо леко? Омлет или, да речем, суфле?
— Нищо — твърдо изрече Кармоди. Отпусна се назад в стола. — Та значи си образцов град, а?
— Да, точно това имам честта да бъда — отвърна Белведер. — Аз съм най-последен модел от всички образцови градове и се смятам за най-задоволителния. Бях замислен от обща работна група на Йейлския и Чикагския университет, които ползваха субсидия, отпусната от Рокфелеровата фондация. Повечето от практическите ми подробности бяха проектирани в Масачузетския технологичен институт, макар че някои от по-специалните ми части са разработени в Принстън и корпорацията РАНД. Самото ми построяване бе осъществено по проект на „Дженеръл Електрик“, а парите осигури фондацията „Форд“, както и още някои институции, които не ми е позволено да споменавам.
— Доста интересна история — каза Кармоди с непоносимо безразличие. — Онова там отсреща е готическа катедрала, нали?
— Да, изцяло в готически стил — отвърна Белведер. — Служи на всички изповедания и е достъпна за всички вярващи, местата за сядане са достатъчни за триста души.
— Не е особено много за здание с такива размери.
— Разбира се. Но моят замисъл бе да съчетая внушителността с уюта. На мнозина им хареса.
— Между другото, къде са ти хората? — полюбопитства Кармоди. — Никого не видях досега.
— Напуснаха — печално отговори Белведер. — Всички си тръгнаха.
— Защо?
Белведер помълча.
— Наруши се връзката между града и общността. Всъщност получи се недоразумение. Или по-скоро би трябвало да кажа — злощастна поредица от недоразумения. Подозирам, че подстрекателите на тълпата също изиграха своята роля за масовото изселване.
— Но какво точно се случи?
— Не знам — призна Белведер. — Наистина не знам. Един ден всички си отидоха. Ей така! Но съм уверен, че ще се върнат.
— Чудя се — отрони Кармоди.
— Убеден съм — заяви Белведер. — Но засега защо не останеш тук, Кармоди?
— Аз ли? Ами не мисля, че…
— Изглеждаш ми уморен от пътешествия — настоя Белведер. — Сигурен съм, че отдихът би ти се отразил добре.
— Да, попътувах донасита напоследък — призна Кармоди.
— И кой знае, току-виж, откриеш, че тук ти харесва — продължи Белведер. — Във всеки случай ще имаш уникалното преживяване най-модерният, най-съвременният град в света да е на твое разположение.
— Звучи интересно — каза Кармоди. — Ще трябва да помисля.
Градът Белведер будеше любопитство у него. Също и опасения. Щеше му се да научи какво точно се е случило местните жители.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
По настояване на Белведер тази нощ Кармоди се настани да спи в разкошния младоженски апартамент на хотел „Крал Джордж Пети“. Сутринта се събуди освежен и изпълнен с признателност. Крайно се нуждаеше от тази временна загуба на съзнание.
Белведер му поднесе закуската на терасата и изпълни весел квартет на Хайдн, докато Кармоди се хранеше. Въздухът беше прекрасен. Ако Белведер не му беше казал, Кармоди никога не би се досетил, че е минал през филтри. Температурата и влажността също бяха изтънчено приятни. От терасата се откриваше великолепен изглед към западната част на Белведер — радваща погледа смесица от китайски пагоди, венециански пешеходни мостчета, японски канали, зелен хълм, коринтски храм, паркинг, нормандска кула и какво ли още не.
— Ти си прекрасна гледка — каза той на града.
— Толкова се радвам, че ти харесва — отвърна Белведер. — Проблемът за стила бе обсъждан от най- различни гледни точки, и то от деня, в който се зароди идеята за мен. Едната група държеше на съгласуваността — хармонична група от форми, сливаща се в хармонично цяло. Но това вече е правено. Множество образцови градове са такива. Те са неизменно скучни, изкуствени цялости, измислени от един човек или комитет, съвсем не като истинските градове.
— Но и ти си някак изкуствен, нали така? — подкачи го Кармоди.
— Естествено, изкуствен съм! Но не се преструвам, че не съм. Не съм някакъв си фалшив „град на бъдещето“ или псевдофлорентинско изчадие. Аз съм разнородна цялост. Предполага се, че съм интересен и стимулиращ ума, а наред с това съм функционален и практичен.
— Белведер, за мен ти си окей — каза Кармоди. — Всички образцови градове ли говорят като тебе?
— Не — отрече Белведер. — Засега повечето градове, образцови или не, не са произнесли нито дума. Но на техните жители това не се нравеше. Не им харесваха градове, които си вършат работата, без думичка да кажат. Така градът изглежда твърде грамаден, властен, бездушен. И затова ме създадоха надарен с изкуствен интелект.
— Ясно.
— Чудя се дали ти е ясно. Изкуственият интелект е олицетворен в мен, а това е особено важно в епоха на обезличаване. То ми позволява да бъда искрено отзивчив. Дава ми възможност да подхождам творчески в реакциите си към изискванията на моите жители. Аз и жителите ми можем да се спогодим. Чрез непрекъснат съдържателен диалог можем да си помагаме взаимно в създаването на една действително годна за живот градска среда. И сме способни взаимно да се приспособяваме, без да губим своята индивидуалност.
— Звучи прекрасно — съгласи се Кармоди. — Само дето тук няма никого, с който да си водиш диалога.
— Това е единственият недостатък в целия замисъл — призна Белведер. — Но в момента имам тебе.
— Да, имаш мен — потвърди Кармоди и се запита защо ли думите отекнаха неприятно в ушите му.
— Разбира се, и ти имаш мен — продължи Белведер. — Това са отношения на взаимозависимост и са единствените, които си струва да имаш. Но какво ще кажеш, драги ми Кармоди, ако сега ти се изфукам малко? После можем да те настаним и узаконим.
— Какво?
— Не исках така да прозвучи — побърза да каже Белведер. — Това е просто недодялан официален израз. Но аз съм сигурен, че разбираш — взаимоотношенията предполагат и взаимни задължения на двете страни. Няма как да бъде иначе, нали?
