— Че аз дори нямам летище тук.
— Значи ще пилотирам другаде.
— Говориш така само за да ми правиш напук!
— Въобще не си прав — възрази Кармоди. — Искам да бъда пилот, наистина искам. Винаги съм искал да бъда пилот! Честна дума!
Настъпи продължително мълчание. После Белведер каза:
— Изборът зависи само от тебе.
Беше казано с глас като смъртта.
— Къде отиваш?
— Излизам да се поразходя.
— В девет и половина вечерта?
— Ами да. Какво толкова?
— Помислих, че си уморен.
— Беше преди доста време.
— Ясно. Мислих си дали няма да останеш тук, за да си побъбрим на воля.
— Ами защо не побъбрим, когато се прибера?
— Не, няма нищо.
— Не държа на разходката. — Кармоди седна. — Хайде да си побъбрим.
— Вече не ми се бъбри. Моля те, не си пропускай разходката.
— Ами лека нощ — каза Кармоди.
— Моля?
— Казах „лека нощ“.
— Ще спиш ли?
— Разбира се. Късно е и съм уморен.
— Ще спиш сега, ей така?
— Защо пък не?
— Не че има особена пречка — измърмори Белведер, — освен че забрави да се измиеш.
— Ох… май забравих. Ще се измия сутринта.
— Откога не си се къпал?
— Отдавна. Ще се изкъпя сутринта.
— Няма ли да се почувстваш по-добре, ако го направиш сега?
— Не.
— Даже ако аз ти напълня ваната?
— Не! По дяволите, не! Ще спя!
— Прави само това, което желаеш — каза Белведер. — Не се мий, не учи, не спазвай балансирана диета. Но и недей да ме обвиняваш.
— Да те обвинявам ли? За какво?
— За всичко.
— Ясно. Но точно за какво си мислеше?
— Не е важно.
— Тогава защо подхвана тази приказка?
— Само съм загрижен за тебе — каза Белведер.
— Съзнавам това.
— Би трябвало да разбираш, че за мен няма значение дали се миеш или не.
— Разбирам.
— Когато някой е загрижен, когато някой се ръководи от своите отговорности, не му е приятно да го псуват.
— Не съм те псувал.
— Не сега. Но по-рано през деня го направи.
— Ами… бях нервен.
— Заради пушенето е.
— Не започвай пак!
— Няма — каза Белведер. — Пуши като комин. Какво ли ме интересува? Дробовете са си твои, нали така?
— Адски си прав — отвърна Кармоди и запали цигара.
— Но вината е моя.
— Не, не е — отрече Кармоди. — Не говори така, моля те!
— Забрави го.
— Добре.
— Понякога се престаравам.
— Така си е.
— И положението ми става особено трудно, защото съм прав. Знаеш, че съм прав.
— Знам — потвърди Кармоди. — Прав си, прав си, винаги си прав. Прав, прав, прав, прав…
— Не се вълнувай толкова преди лягане — прекъсна го Белведер. — Би ли изпил чаша мляко?
— Не.
— Сигурен ли си?
Кармоди закри очите си с длани. Чувстваше се твърде особено. Освен това се чувстваше крайно гузен, крехък, мръсен, болнав и мърляв. Чувстваше се изцяло и непоправимо лош и знаеше, че винаги ще бъде така.
И някъде дълбоко в себе си намери сили. Извика:
— Сийдрайт!
— На кого крещиш? — попита Белведер.
— Сийдрайт! Къде си?
— С какво не ти угодих? — попита Белведер. — Само ми кажи с какво!
— Сийдрайт! — хленчеше Кармоди. — Ела да ме вземеш! Това не е правилната Земя!
Последва щракане, пращене и пукот, Кармоди се озова на друго място.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тряс! Скръц! Пляс! Ето че пак сме някъде, но кой знае къде, кога и в кое? Не и Кармоди, който се озова в един убедителен град, много приличащ на Ню Йорк. Приличаше, но това ли беше?
— Това Ню Йорк ли е? — попита се Кармоди.
— Откъде да знам, по дяволите? — с готовност му отговори един глас.
— Беше реторичен въпрос — каза Кармоди.
— Напълно съм наясно. Но тъй като имам диплома по реторика, отговорих.
Кармоди се огледа и установи, че гласът идваше от голям черен чадър в лявата му ръка. Попита:
— Ти моята Печалба ли си?
— Разбира се, аз съм — отвърна Печалбата. — Мисля, че не приличам на шетландско пони, нали?
— А къде се дяна преди, когато бях в образцовия град?
— Взех си кратък, напълно заслужен отпуск — обясни Печалбата. — И няма смисъл да се оплакваш. Отпуските са предвидени в договора между Сдружените печалби на Галактиката и Лигата на печелившите.
— Не се оплаквам — възрази Кармоди. — Аз само… Както и да е. Това място несъмнено прилича на моята Земя. Точно като Ню Йорк.
Намираше се в град. С натоварено движение — и на хора, и на разни возила. Имаше многобройни театри, щандове за франкфуртери, много хора. Също безбройни магазини с обяви, че се закриват и затова разпродават цялата стока независимо от цената. Неонови реклами блестяха навсякъде. Виждаха се много
