ресторанти, като най-вече се набиваха в очи „Западният“, „Южният“, „Източният“ и „Северният“. Всички предлагаха специалитети с печено и оскъдна гарнитура от картофи. Но освен тях се забелязваха „Североизточният“, „Югозападният“, „Източно-североизточният“ и „Западно-северозападният“. В киното на отсрещната страна на улицата даваха „Апокрифите“ („По-велики и по-чудати от Библията“), с участието на хиляди артисти и статисти. Наблизо беше разположена и дискотеката „Омфалос“, където фолк-рок група, наричаща се „Говната“, свиреше вресливата си музика, на която танцуваха невръстни девици със заголени пъпчета.
— Голямо оживление — произнесе Кармоди и облиза устни.
— Чувам само шума на касовите апарати — с нравоучителен тон отбеляза Печалбата.
— Не бъди толкова тесногръда. Като гледам, май се прибрах вкъщи.
— Надявам се, че не си — каза Печалбата. — Това място ми действа на нервите. Моля те да огледаш внимателно и да се увериш. Помни, че подобието не винаги означава съвпадение.
Пред него беше входът към станция на метрото. Видя, че е застанал на ъгъла на Петдесета улица и Бродуей. Да, беше се върнал у дома. Енергично се запъти към метрото и тръгна надолу по стъпалата. Беше едновременно познато, вълнуващо и тъжно. Мраморните стени бяха влажни от лигоч, а лъскавата единствена релса излизаше от единия тунел, за да потъне в отсрещния…
— Ох — промърмори Кармоди.
— Какво става? — попита Печалбата.
— Нищо особено — отговори Кармоди. — Май ще се разходя по улиците.
Понечи да се върне, тихо стъпваше нагоре към небето, очертано в рамката на входа. Но събралата се тълпа се изпречи пред него. Кармоди ги разбутваше, а те го избутваха назад. Мокрите стени на станцията потрепнаха и започнаха да се свиват ритмично. Лъскавата релса се освободи от тунела, уви се като метален език и се стрелна към него. Кармоди побягна, разблъскваше като кегли хората пред себе си. Смътно осъзнаваше, че те незабавно се изправяха, сякаш имаха тежести в петите. Мраморните плочи под краката му станаха меки и лепкави. Краката му затъваха, човешките фигури го обградиха плътно, а релсата увисна над главата му.
Кармоди извика:
— Сийдрайт! Измъкни ме оттук!
— И мен! — извика Печалбата.
— И мен! — кресна коварният хищник.
Защото беше именно той, хитроумно маскиран като метро, за да се пъхне Кармоди в устата му.
Нищо не се случи. Кармоди имаше ужасното предчувствие, че Сийдрайт може би е излязъл да обядва или е в тоалетната, или говори по телефона. Синият правоъгълник на небето се смаляваше — изходът се затваряше. Фигурите наоколо губеха приликата си с хора. Стените станаха лилавочервени, надигнаха се, потрепнаха и се свиха. Тънката релса се уви гладно около глезените на Кармоди. В тялото на хищника се чу мощно примляскване, последвано от изобилно лигавене. (Кармодиядите са печално известни със свинщината си и пълното пренебрежение към приличието, когато се хранят.)
— Помощ! — писна Кармоди, докато стомашните сокове разяждаха подметките на обувките му. — Сийдрайт, помогни ми!
— Помогнете му, помогнете му! — ридаеше Печалбата. — Или ако това ви се струва прекалено трудно, помогнете на мен! Измъкнете ме оттук и аз ще публикувам обяви във водещите вестници, ще събера комитети, ще организирам групи за действие, ще разнасям плакати по улиците, само и само Кармоди да не си иде от този свят неотмъстен. И ще се посветя на…
— Стига сте бръщолевили — каза глас, в който Кармоди разпозна гласа на Сийдрайт. — Унизително е. А вие, мистър Кармоди, в бъдеще би трябвало да сте наясно, преди да се набутате в устата на вашия хищник. Моята служба не е предназначена да измъква някого на косъм.
— Но този път ще ме спасите, нали? — примоли се Кармоди. — Нали? Нали?
— Вече е сторено — каза Сийдрайт.
И когато Кармоди се озърна, разбра, че наистина вече бе сторено.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Сийдрайт май не се справи много добре с прехвърлянето, защото след кратък празен момент Кармоди се озова на задната седалка в такси. Намираше се в град, твърде наподобяващ Ню Йорк, и изглежда участваше в разговор.
— Та какво разправяхте? — попита шофьорът на таксито.
— Нищо — отговори Кармоди.
— А, аз пък си помислих, че нещо говорите. Аз казах, че ей това е то — новата сграда „Фламарион“, ей там.
— Знам — чу се да казва Кармоди. — Участвах в построяването й.
— Ама сериозно? Страхотна е! Приключихте я вече, нали така?
— Да — потвърди Кармоди. Извади цигарата от устата си и се намръщи. — Приключих и с тези цигари.
Поклати глава и изхвърли цигарата през прозореца на колата. Тези думи и постъпки се сториха напълно естествени на една част от него (дейното съзнание). Но друга част от него (размишляващото съзнание) наблюдаваше развеселено.
— Ей, ама защо не казахте по-рано? — обади се шофьорът. — Я опитайте една от моите.
Кармоди погледна отворения пакет в ръката на шофьора.
— Значи пушите „Кулз“?
— Те са ми любимите — каза шофьорът. — „Кулз“ имат лек дъх на ментол и желания вкус!
Кармоди вдигна вежди, за да изрази недоверие. Въпреки това взе пакета, издърпа поредния гвоздей за ковчега си и го запали. Усмихнатият шофьор го наблюдаваше в огледалото. Кармоди пое дима, показа изненадата и удоволствието си, издиша бавно и с наслада.
— Ей! — каза той. — Тези си ги бива!
Шофьорът кимна мъдро.
— И ние, дето пушим „Кулз“, това си мислим… Пристигнахме, сър. „Уолдорф-Астория“.
Кармоди му плати и понечи да излезе от таксито. Шофьорът се обърна към него, все още усмихнат.
— Ей, мистър. Ами моите „Кулз“?
— Ох! — сепна се Кармоди.
Върна пакета. Размениха си усмивки с шофьора. После таксито отмина и Кармоди застана пред „Уолдорф-Астория“.
Носеше дебело палто „Бърбери“. Можа да научи това от етикета, който вместо отвътре на яката беше здраво пришит отвън на десния ръкав. Огледа се и видя, че всички етикети по него бяха отвън — всеки можеше да разбере, че имаше риза „Ван Хьозен“, вратовръзка „Графиня Мара“, костюм „Харт, Шафнер & Маркс“, чорапи „Ван Камп“ и обувки от мека кожа „Лойд & Хейг“. На главата си бе сложил борсалино, произведено в Милано от „Райму“. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици от еленова кожа „Л. Л. Бийн“. На китката му се забелязваше самонавиващ се часовник („Одемар Пикар“) с хронометър, календар и будилник, всичко това прибавено към гарантирана точност от плюс-минус шест секунди на година.
И накрая леко ухаеше на мъжки одеколон „Оук Мос“ от „Аберкромби & Фич“.
Смяташе това за доста добра екипировка, макар и далеч от първокласната. Беше на ниво, но очакваше повече от себе си. Имаше амбиции, замисляше начини да се издигне, стремеше се да стане човек, който си налива „Чивас Регал“ по всяко време, освен на Коледа, носи ризи от „Брукс Брадърс“, блейзери от „Ф. Р. Типлър“, слага си лосион след бръснене „Оникс“ на „Лентерик“, облича сака от „Пол Стюарт“…
Но за стоки като тези беше нужна Потребителска оценка А-АА-ААА вместо неговата най-обикновена В- ВВ-ААА, в която бе затънал злополучно поради произхода си. Нужна му беше тази оценка! Не беше ли достатъчно добър за това? По дяволите, нали в Станфорд беше пръв сред състудентите си по Потребителски технологии! А неговият Индекс на ползването от три години надхвърляше деветдесетте процента! Колата му, „Додж Ферет“, беше безупречна! Би могъл да посочи и други примери.
Но защо не го издигаха?
