Кармоди се усмихна иронично. Какво фантастично съвпадение! Късметът бе натъкнал шефа на същия освежител за уста, който Кармоди се канеше да му препоръча. И имаше резултат! Дъхът на мистър Юберман вече не вонеше като помийна яма след проливен дъжд. Сега беше сладък като целувка (естествено, за момичетата, Кармоди нямаше такива наклонности).
— Чувал ли си за тази марка? — попита Юберман и излезе от кабинета си, без да дочака отговор.
Кармоди се усмихна още по-иронично. Пак се провали. Усещаше обаче несъмнено облекчение от този си провал. Потреблението, присъщо на ръководния персонал, беше ужасно изморително, невероятно съсипващо. И подхождаше на точно определени хора, но може би той не принадлежеше към тях. Ами ако беше успял? И сега можеше да предусети съжалението, с което би изоставил своите потребителски изделия от нивото на петдесет и осемте процента — талоните си за „Ралей“, шапката си от свински велур, вратовръзките в делови стил, бизнесменското куфарче от модерна пластмаса, стереоуредбата КLH модел 24, особено своето най-модерно палто от „Лейкланд“, изработено от вносна, мека, разкошна новозеландска вълна от стригани за първи път овце. И по принуда щеше да се освободи от останалите скъпи на сърцето му семейни предмети.
— Понякога нещата потръгват тъкмо когато си мислиш, че си закъсал — рече си Кармоди.
— Нима? За какво говориш, мътните те взели? — отвърна си Кармоди.
— О, Господи! — възкликна Кармоди.
— Ъхъ — потвърди Кармоди. — Малко бързичко се приспособи, а?
Двамата Кармоди се спогледаха, сравниха бележките си и стигнаха до един извод. Сляха се.
— Сийдрайт! — извика Кармоди. — Вземи ме оттук!
И Сийдрайт, на когото можеше да се разчита, направи точно каквото се искаше от него.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
С присъщата си точност Сийдрайт го изпрати в друг от вероятностните земни светове. Прехвърлянето стана дори по-бързо от един миг. Всъщност беше толкова бързо, че времето забоксува малко назад и Кармоди преживя странното усещане, че реагира още преди да има на какво. Разбира се, това беше противоречие, съвсем дребно, но все пак незаконно. Сийдрайт се погрижи да извърши стандартната процедура по отстраняване и никой не си направи труда да уведоми съответните власти. Така ефектът бе сведен до нула, ако пренебрегнем износването на пространствено-времевия континуум, но Кармоди дори не го забеляза.
Озова се в малко градче. На пръв поглед нямаше никакви проблеми да познае мястото. Този град беше или имаше претенциите да бъде Мейпълуд, щат Ню Джърси. Кармоди живя в него от третата до осемнадесетата си година. Това беше неговият дом, ако можеше да твърди, че някъде има свой дом.
По-точно казано, това беше неговият дом, ако градът беше такъв, какъвто изглеждаше. Което тепърва трябваше да бъде доказано.
Стоеше на ъгъла на „Дюрънд Роуд“ и „Мейпълуд Авеню“, в горния край на града. Точно пред него беше търговският център. А зъд гърба му се простираха крайградските улички, богати на кленове, дъбове, кестени, брястове и различни други дървета. Вдясно се намираше читалнята на „Обществото за християнска наука“. Вляво беше гарата.
— А сега какво, пътешественико? — обади се глас близо до дясното му бедро.
Кармоди сведе поглед и видя, че носи доста внушително радиоапаратче. Веднага позна, че това е Печалбата.
— Значи се върна — отбеляза Кармоди.
— Да съм се върнала ли? Никъде не съм ходила.
— Нещо не се мяркаше в последния вероятностен свят.
— То е, защото не се престара да ме търсиш. Бях в джоба ти, във формата на зле направен фалшив римски денарий.
— И как би трябвало да узная това? — заяде се Кармоди.
— Ами нужно е само да попиташ — отвърна му Печалбата. — По природа съм склонна към превъплъщения и съм непредсказуема дори за себе си. Но това вече го знаеш. Задължително ли е да обявявам присъствието си всеки път, когато отидем някъде?
— Няма да е излишно.
— Гордостта не ми позволява такова подтикнато от безпокойство поведение — твърдо отсече Печалбата. — Отговарям, когато ме повикат. Ако не ме повикат, не си въобразявам, че някой се нуждае от присъствието ми. Беше напълно очевидно, че ти нямаше нужда от мен в предишния вероятностен свят. Затова използвах възможността да отскоча до ресторанта на Слоклол, за да похапна донасита, отбих се и в химическото чистене на Хаганихт, за да ме поизлъскат, влязох и в кръчмата „Слънчев фар“ на Варинел за една бира и поприказвах малко с един приятел, който случайно беше там, след това…
— Как си успяла да направиш всичко това? — попита Кармоди. — Не останах в онзи свят дори половин час.
— Вече ти казах, че за нас двамата времето не тече еднакво.
— Да, така е… Но къде се намират тези места?
— Обяснението ще ни отнеме доста време. Дори бих казала, че е по-лесно да отидеш там, отколкото да обясниш как се отива там. Все едно, тези места не са подходящи за тебе.
— Защо?
— Ами… причините са много. Но ще ти изтъкна само една от тях — не би одобрил храната, която поднасят в кръчмата „Слънчев фар“.
— Вече те видях да ядеш орити — припомни й Кармоди.
— Да, несъмнено. Но орити са рядък деликатес, вкусни хапки, които ти се падат два-три пъти в живота. А в „Слънчев фар“ ние, Печалбите, и сродните ни видове се храним с онова, което ни поддържа живота.
— И какво е то?
— Не би искала да научиш — предупреди го Печалбата.
— Искам да науча.
— Знам, че искаш. Но след като го чуеш, ще ти се иска да не си искал.
— Хайде, изплюй камъчето — подкани я Кармоди. — С каква храна си поддържате живота?
— Добре, господин Любопитко. Но да не забравиш, че ти настоя да научиш. Основната ми храна съм самата аз.
— Кой?
— Самата аз. Знаех си, че няма да ти хареса.
— Твоята храна си самата ти? Тоест казваш ми, че се гощаваш със собственото си тяло?
— Именно.
— Майната му — промълви Кармоди. — Освен че е отвратително, не е и възможно. Не можеш да поддържаш живота си със самия себе си!
— Мога и го правя — отвърна Печалбата. — И много се гордея с този факт. От морална гледна точка това е превъзходен пример за лична свобода.
— Но това просто е невъзможно! Нарушава закона за съхранение на енергията или на масата, или каквото там беше. Адски сигурен съм, че нарушава някакъв природен закон.
— Вярно е, но само в особен смисъл — съгласи се Печалбата. — Ако проучиш въпроса по-внимателно, според мен ще проумееш, че невъзможността е повече привидна, отколкото действителна.
— По дяволите, това пък какво означава?
— Не знам — призна си Печалбата. — Такъв отговор дават всички наши учебници. И досега никой не се е усъмнил в това.
— Я да си изясним нещата. Ти наистина ли ми казваш, че буквално ядеш части от самата себе си?
— Да — отговори Печалбата. — Това ти казвам. Макар че не бива да отнасяш отговора ми само до плътта. Черният ми дроб е особено вкусен, стига да го накълцаш с твърдо сварено яйце и с малко пилешка мазнина. Ребърцата са ми вършили работа за някоя бърза вечеря между другата работа. Докато бутчетата ми трябва да бъдат нежно опушени в продължение на няколко седмици, преди да…
