— Затова е.
— И къде беше? — попита Марунди.
Кармоди замалко не каза, че е бил в Маями. Вместо това вдъхновено изрече:
— Бях из Вселената, в същинския Космос, където преминах през подбрани кратки преживявания, които отсега нататък ще назовавам действителност.
Марунди кимна с разбиране.
— Бил си на Пътешествие, човече?
— Да, вярно.
— И в това Пътешествие ти прозря молекулярното единство на всичко съществуващо и чу енергиите в своето тяло, познах ли?
— Не е точно така — отвърна Кармоди. — По време на това конкретно Пътешествие аз конкретно наблюдавах присъщите на други същества енергии и прозрях отвъд лично молекулярното в общо атомното. И по този начин Пътешествието ме убеди в реалността, да не говорим пък за съществуването на същества, различни от самия мен.
— Прилича ми на мощна дрога — отбеляза Марунди. — Откъде да си взема малко?
— Дрогата на Опита се извлича от скучното растение на Преживяното — поучително изрече Кармоди. — Мнозина се стремят към обективното битие, но малцина го постигат.
— Не щеш да ме открехнеш, а? — досети се Марунди. — Трай си, бебчо, всяко Пътешествие мога да го извъртя по-засукано от твоето.
— Съмнявам се.
— Не се съмнявам, че се съмняваш. Все тая. Ще дойдеш ли на Откриването?
— Какво Откриване?
— Човече, ти не само си пътувал, ами направо си се отнесъл. Днес ще бъде открита безспорно най- важната художествена изложба на нашето време, а току-виж, и на всички времена.
— И каква е тази естетическа перла?
— Натам съм тръгнал — рече Марунди. — Ела с мен.
Въпреки мърморенето на Печалбата Кармоди последва приятеля си. Вървяха към крайните квартали и Марунди снасяше последните клюки — как Комисията по антиамериканска дейност в Камарата на представителите била обвинена в антиамериканизъм, но се отървала с условна присъда; успехите на „Пепъридж Фарм“ в програмата „Замразеният“; как вчера пет въздушнопреносими американски дивизии успели да ликвидират петима виетнамски партизани; как по Ен Би Си тръгнал с шумен успех нов сериал „Приключения в капитализма на свободната инициатива“. Освен това Кармоди научи, че в пристъп на нечуван патриотизъм „Дженеръл Мотърс“ пратила рота от доброволци начело с вицепрезидент в Ксиен Ка, близо до камбоджанската граница.
Увлечени в приказки, най-сетне стигнаха до 106-а улица, където няколко сгради бяха съборени и на тяхно място се издигаше нова постройка. Приличаше на замък, но такъв Кармоди виждаше за пръв път. И се обърна към въодушевения Марунди за разяснение.
— Внушителната сграда, която виждаш пред себе си — започна Марунди, — е проектирана от архитекта Делванюей, който създаде и „Капан на смъртта 66“, знаменитата нюйоркска платена магистрала — още никой не я е изминал от началото до края, без да попадне в злополука. Може би си спомняш, че същият Делванюей създаде плановете и за „Бляскавите кули“, най-новия бедняшки квартал на Чикаго, единствените бордеи в света, където формата произтича от функцията. Тоест това е първият мизерен квартал, гордо и открито проектиран като такъв, получил удостоверение за „неподлежащ на благоустройство“ от Президентската комисия по престъпно-изящни изкуства в Градска Америка.
— Забележително постижение — отбеляза Кармоди. — А как се нарича тази постройка?
— Това е творбата на неговия живот — заяви Марунди. — Това, приятелче, е Замъкът на Боклука.
Кармоди установи, че алеята към Замъка беше хитроумно застлана с яйчени черупки, обелки от портокали, костилки от авокадо и миди. Тя водеше към висок портал, чиито две колони се състояха от ръждясали пружини. Над портала с лакирани рибешки глави бе изписан девиз: „Прахосването в името на лукса не е порок. Умереността в насаждането на крайностите не е достойнство.“
Влязоха и тръгнаха по коридори от пресован картон, накрая излязоха в открит двор, където весело бликаше фонтан от напалм. Пресякоха го, за да стигнат до зала от алуминий, стомана, полиетилен, стирен, бакелит, бетон, имитация на кестенов фурнир, акрилан и винил. От нея се разклоняваха други коридори.
— Харесва ли ти? — попита Марунди.
— Още не знам — вдигна рамене Кармоди. — Какво е това, за Бога?
— Това е музей — обясни Марунди. — Първият музей на човешките отпадъци.
— Ясно. И как го приемат?
— За моя изненада — с възторг. Искам да кажа, че ние, художниците и интелектуалците, си знаехме колко е хубав, но не очаквахме широката публика толкова бързо да схване идеята. Обаче така стана. Те проявиха вродения си добър вкус и признаха това за единственото истинско изкуство на нашата епоха.
— Нима? Лично аз малко трудно бих могъл да го възприема.
Марунди го изгледа съжалително.
— Не съм предполагал, че точно ти ще се окажеш реакционер в естетиката. Какво би искал? Вероятно гръцки статуи и византийски икони?
— Твърдо не. Но защо да е нещо такова?
— Защото това, Кармоди, е действителното ни настояще, върху което трябва да се гради истинското изкуство. Потребяваме, следователно съществуваме! Но хората не проявяват желание да признаят този особено важен факт. Те извърнаха лице от Боклука, неунищожимия остатък от нашите удоволствия. Помисли си само — що е боклук? Не е ли той паметник на нашите потребности? Щом не правиш боклук, значи нямаш желания — това е древната максима на аналната незадоволеност. Защо ли пък да обсъждаме боклука? Как пък не! Че защо ли да говорим за секс, за чест или за другите съществени неща?
— Звучи разумно, изразено по този начин — призна Кармоди. — И все пак…
— Ела с мен, съзерцавай, учи се — прикани го Марунди. — Идеята се натрупва в теб също като боклука.
Отидоха в Залата на страничните шумове. Тук Кармоди се вслушваше в звуците на непрекъснато течащо тоалетно казанче, в пищната музика на уличната врява, във възбуждащия трясък на катастрофа, в гърления рев на тълпа. С тях се смесваха Съпровождащите шумове — бръмченето на бутален двигател, тракането на занитващ апарат, мощният грохот на пневматичен чук. По-нататък се намираше Залата на свръхзвуковия удар, от която Кармоди се измъкна бързешком.
— Правилно — одобри Марунди. — Опасно е. Но доста хора влизат в залата, някои остават по пет-шест часа.
— Ха! — възкликна Кармоди.
— Може и така да е. А сега ето го и ключовия звук на нашата изложба — любимия тътен на боклукчийски камион, смилащ боклука. Прекрасен е, нали? Оттук се минава към изложбата на празни бутилки. Тя е точно копие на метро. Предвидена е да възпроизвежда всяко друсане и залитане, а въздушната й среда е специално задимена от „Уестингхауз“.
— Какви са тези крясъци? — попита Кармоди.
— Гласове на герои — отвърна Марунди. — Първият е на Ед Брун от „Грийн Бей Пекърс“, най-добър защитник в професионалната лига. След това е пискливото скимтене на последния кмет на Ню Йорк. После…
— Да продължим — предложи Кармоди.
— Бива. Вдясно е крилото на Графитите. Вляво е модел едно към едно на старовремска евтина квартира (за мен това е вдъхновен пример за романтика). А пред себе си виждаш нашата колекция от телевизионни антени. Тази е британски модел, около 1960 година. Забележи строгостта, сдържаността. Сравни я с камбоджанското изделие от 1959-а. Виждаш ли пищните извивки на източния модел? Това е народното изкуство, изразяващо се в жизнеспособна форма.
Марунди застана с лице към Кармоди и заговори убедено:
— Виж и повярвай, приятелю. Това е прииждащата вълна на бъдещето. Някога хората се
