— Е, аз ще тръгвам — добави Лийк и се прозина неудържимо. — Непрекъснато скитам насам-натам. В мраморната кариера щях да съм по-добре.

И изчезна докато се прозяваше.

Дъждът капеше през тавана. Хъркането от другата страна на стената продължаваше. Колинс отново беше сам с машината.

И с хиляда долара в дребни банкноти, пръснати по пода.

Потупа утилизатора нежно. Тези от клас А си живееха доста добре. Искаш нещо? Само го кажи и натисни бутона. Несъмнено истинският собственик страдаше за машината си.

Лийк му бе казал, че може да опита да си я вземе и по други начини. Какви?

Нима имаше някакво значение? Заподсвирква си тихичко и се зае да събере банкнотите. Докато машината за желания беше на негово разположение, щеше да се грижи за себе си както подобава.

През следващите няколко дни животът на Колинс се промени съществено. С помощта на хамалите от Поуха Минил занесе утилизатора в северната част на щата и там си купи неголяма планина. След като получи документите, веднага отиде в средата на имота, на няколко мили от шосето. Двамата хамали, обилно изпотени, мъкнеха машината след него и ругаеха неуморно, докато се бореха с високите буренаци.

— Оставете я тук и чупката — каза им Колинс, чието самочувствие се беше променило значително през последните няколко дни.

Хамалите въздъхнаха и изчезнаха. Колинс се огледа. От всички страни, докъдето стигаше погледът му, имаше само брезови и борови горички. Въздухът беше свеж и леко влажен, птичките чуруликаха весело по клоните, от време на време се мяркаше по някоя катеричка.

Ех, природа! Винаги беше обичал природата. Мястото тук бе чудесно, за да си построи голяма, внушителна къща с плувен басейн, тенис кортове и по възможност малко летище.

— Искам къща — заяви Колинс уверено и натисна червения бутон.

Появи се мъж в елегантен сив костюм и пенсне.

— Да, господине — кимна той и примижа срещу дърветата. — Все пак, трябва да бъдете по-конкретен. Какво точно искате? Нещо конвенционално? Ранчо? Провинциално имение? Модерна архитектура? Замък? Дворец? Или нещо примитивно, като иглу или дъсчена колиба? Понеже сте клас А, можете да поръчате нещо съвсем ново, като Полуфасада, Нова разширена или Вкопана миниатюра.

— Моля? — възкликна Колинс. — Не знам. Вие какво ще ме посъветвате?

— Неголямо провинциално имение — отговори мъжът веднага. — Повечето започват с това.

— Така ли?

— О, да. След това отиват някъде, където има топъл климат и си построяват дворец.

Колинс искаше да зададе още няколко въпроса, но се отказа. Всичко вървеше като по вода. Тези хора си мислеха, че той е клас А и че е истинският собственик на утилизатора. Нямаше смисъл да ги разочарова.

— Погрижи се за всичко — нареди той на мъжа.

— Разбира се, господине — отговори той. — Винаги го правя.

През останалата част от деня Колинс седя на едно канапе, пи напитки с лед и наблюдаваше как хората от строителната компания Максима Олф материализират оборудването си и издигат новия му дом.

Получи се нещо ниско, с двайсетина стаи, което Колинс оцени като доста скромно при дадените обстоятелства. Бяха използвани само най-добрите материали, най-престижните архитекти и дизайнери.

До вечерта всичко беше готово, а малката армия работници събра нещата си и изчезна.

Колинс позволи на готвача си да му приготви лека вечеря, а после седна в огромната всекидневна, за да премисли нещата още веднъж. Край него тихо жужеше утилизаторът.

Запали дебела пура и вдъхна аромата. Най-напред, той не беше в състояние да приеме никакво свръхестествено обяснение. Тук нямаха пръст демони и дяволи. Къщата му построиха най-обикновени човешки същества, които се смееха и ругаеха като всеки друг. Утилизаторът беше чисто и просто апарат, чийто принцип на действие не разбираше и нямаше желание да разбере.

Може би беше донесен от друга планета? Едва ли. Нямаше да си направят труда да научат английски само заради него.

Вероятно бе дошъл от бъдещето на земята. Но как?

Облегна се удобно и дръпна от пурата. Неприятности винаги ще има, припомни си той. Защо да не бе възможно този утилизатор да е попаднал в миналото по погрешка? В края на краищата, той можеше да направи нещо от нищо, а това бе нещо доста сложна задача.

Какво чудесно бъдеще е това, помисли си. Машини на желанията. Невероятно цивилизовано! Човек само трябва да си помисли нещо и… моля заповядайте. Готово. След време може би щяха да елиминират и натискането на бутона, за да се премахне ръчният труд окончателно.

Разбира се, трябваше да внимава. Все още не беше се справил с истинския собственик. Той несъмнено щеше да опита да си върне машината. Вероятно тези от клас А бяха някаква наследствена олигархия или клика…

Нещо помръдна и привлече погледа му. Утилизаторът трепереше като есенен лист в буря.

Колинс тръгна към него мрачно намръщен. Треперещият утилизатор бе заобиколен от облак мъгла. Сякаш бе прегрял.

Може би го беше натоварил повече, отколкото трябва? Дали една кофа вода не би…

После забеляза, че утилизаторът е станал значително по-малък отпреди и продължаваше да намалява пред очите му.

Собственикът! Или онези от клас А! Изглежда това беше микротрансферът, за който бе споменал Лийк. Ако не предприемеше нещо веднага, машината на желанията щеше да се стопи пред очите му и…

— Лийк от службата за сигурност — извика Колинс. Натисна бутона и веднага дръпна ръката си — беше много горещ.

Лийк се появи в ъгъла на стаята. Този път беше с памучни панталони и спортна риза. Носеше стик за голф.

— Трябва ли да ме безпокоят всеки път, когато…

— Направи нещо! — изкрещя му Колинс и посочи утилизатора, който вече беше станал десетина сантиметра и светеше в тъмночервено.

— Не мога да направя нищо — отговори Лийк. — Имам лиценз само за Темпоралната стена. Трябват ти хора от „Микроконтрол“.

Вдигна стика за голф и изчезна.

— Микроконтрол! — извика Колинс и посегна към бутона. Веднага отдръпна ръката си. Утилизаторът беше станал петсантиметров и много горещ. Бутонът едва се виждаше — беше станал колкото карфица.

Колинс се обърна, грабна една възглавничка и го натисна през нея.

Появи се момиче с рогови очила, бележник и подострен молив.

— С кого желаете да ви уговоря среща? — попита то лениво и се приготви да записва.

— Искам някой да ми помогне! Веднага! — изрева Колинс и пак впери поглед в утилизатора, който продължаваше да намалява.

— Господин Вергон излезе в обедна почивка — отговори момичето и захапа молива си замислено. — Излезе от зоната и не мога да се свържа с него.

— С кого можеш да се свържеш?

Секретарката прелисти бележника си.

— Господин Вис е в континуума Диег, а господин Елгис е на проучвателна експедиция в палеолита. В Европа. Ако наистина бързате, по-добре повикайте служба Контрол по трансферите. Те са малко звено, но пък…

— Контрол по трансферите. Добре, чупка!

Насочи цялото си внимание към утилизатора. Натисна бутона с опърлената възглавница още веднъж. Нищо не се случи. Машината беше станала само сантиметър и той си даде сметка, че възглавницата няма да свърши работа.

Вы читаете Нещо за нищо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×