За миг му мина през ума да се откаже от утилизатора. Може би сега му беше времето. Щеше да продаде къщата, мебелите и пак да е достатъчно богат.

Не. Все още не си бе пожелал нищо важно. Никой нямаше да му отнеме машината без съпротива.

Стисна зъби и се постара да държи очите си широко отворени, докато натискаше нажежения до бяло бутон с вдървен показалец.

Появи се слаб, зле облечен възрастен човек, стиснал нещо, което приличаше на шарено великденско яйце. Хвърли го на пода. То се счупи и от вътрешността му излезе облак оранжев дим, който веднага обви микроскопичната вече машина. Изригна още повече дим и Колинс се закашля. После утилизаторът започна да възвръща нормалния си вид.

Възрастният човек кимна строго и каза:

— Не обичаме показността, но пък на нас може да се разчита. — Кимна още веднъж и изчезна.

Колинс имаше чувството, че някъде в далечината се разнесе гневен вик.

Седна на пода пред машината, все още разтреперан. Показалецът му пулсираше болезнено.

— Излекувай ме — промърмори той с пресъхнали устни и натисна бутона със здравия си пръст.

Утилизаторът зажужа по-силно за момент и утихна. Болката изчезна и когато той погледна опърления си пръст, не видя и следа от изгарянето.

Наля си голямо бренди и си легна веднага. Сънува, че го преследва огромна буква А, но на сутринта не си спомняше нищо.

След седмица Колинс разбра, че построяването на къщата бе най-глупавата възможна постъпка. За да се пази от любопитните трябваше да наеме една рота охранители, а ловците настояваха да разпъват палатките си в задния му двор.

Освен всичко останало, данъчната служба започна да проявява жив интерес към персоната му.

Скоро Колинс разбра, че не обича природата чак толкова. Нямаше нищо против птичките и катеричките, но с тях не можеше да се разговаря. Дърветата, при цялата им красота, не ставаха за компания на чашка.

Реши, че дълбоко в сърцето си е градско момче.

Поради тази причина, с помощта на транспортната фирма Поуха Минил, строителната компания Максима Олф и бюрото за моментално пътуване Фагтън, както и с огромна сума пари, предадена на когото трябва, той се премести в малка централноамериканска република. Там — защото климатът беше по-топъл, а понятието „подоходен данък“ не съществуваше — той си построи голям, просторен, впечатляващ палат.

Обзаведе го с всичко необходимо — коне, кучета, пауни, прислуга, персонал за поддръжка, охрана, музиканти, ято танцьорки и всичко останало. Бяха му нужни цели две седмици само, за да научи кое къде е.

Известно време всичко беше наред.

Една сутрин се приближи до утилизатора с неясното намерение да си поиска спортна кола или може би стадо породист добитък. Наведе се над сивкавата машина, посегна към бутона и…

Утилизаторът се отдръпна от него.

За миг Колинс си помисли, че му се привижда и почти взе решение да не пие шампанско преди закуска. Направи крачка напред и пак протегна ръка към бутона.

Утилизаторът му избяга ловко и излезе от стаята.

Колинс се спусна след него, ругаейки собственика и онези от клас А. Вероятно това бе анимирането, за което бе споменал Лийк — по някакъв начин собственикът бе успял да задвижи машината. Все едно. Трябваше само да я хване, да натисне бутона и да повика хората от Контрол по анимирането.

Утилизаторът се спусна по стълбите, а Колинс след него. Един прислужник, който лъскаше солидна месингова дръжка за врата, ги изгледа с отворена уста.

— Спри го! — извика Колинс.

Прислужникът тромаво се изпречи пред бягащата машина. Тя го избегна с ловък финт и продължи нататък към изхода.

Колинс натисна едно копче и вратата се затвори плътно.

Утилизаторът набра скорост и мина през нея. Навън се спъна в един градински маркуч, но запази равновесие и се устреми към полето.

Колинс хукна след него. Ако успееше да се доближи още съвсем малко…

Изведнъж машината подскочи във въздуха, задържа се за миг и падна. Колинс се хвърли към бутона.

Сивкавият куб се изтъркаля встрани, засили се и пак скочи. Увисна на двайсетина метра над земята, полетя право напред, спря, завъртя се като полудял и падна.

При третия скок Колинс реши, че ако не сложи край на това, утилизаторът ще продължи да скача. Когато пак излетя над земята, той вече го очакваше. Направи лъжливо движение и успя да натисне бутона. Машината не съумя да реагира навреме.

— Контрол по анимирането! — изрева Колинс победоносно.

Разнесе се неголям взрив и утилизаторът миролюбиво остана на място. Нямаше и следа от желание да се движи.

Колинс избърса чело и седна върху куба. Неприятният момент наближаваше. Реши веднага да си пожелае нещо солидно, защото може би съвсем скоро възможността щеше да му бъде отнета.

Без да се колебае нито миг той изреди: пет милиона долара, три действащи нефтени кладенци; киностудия, съвършено здраве, още двайсет и пет танцьорки, безсмъртие, спортна кола и стадо породист добитък.

Стори му се, че някой се изкиска. Огледа се. Нямаше никой.

Когато пак се обърна, утилизаторът беше изчезнал.

Остана за миг на мястото си.

В следващия изчезна и той.

Когато отвори очи, се оказа застанал пред голямо бюро. Зад бюрото седеше едрият червендалест мъж, който се бе опитал да влезе през стената. Не изглеждаше ядосан. По-скоро имаше примирен, дори тъжен вид.

Колинс остана мълчалив, изпълнен със съжаление, че всичко свършва. Собственикът на утилизатора най-накрая го бе притиснал до стената. Все пак бе успял да си поживее както трябва.

— Е? — заговори Колинс без заобикалки. — Получи си машината. Какво още искаш?

— Моята машина? — учуди се червендалестият и го изгледа с недоумение. — Машината не е моя, господине. В никакъв случай.

Колинс се втренчи в него.

— Не се опитвай да ме преметнеш, приятел. Вие от клас А искате на всяка цена да запазите монопола си, нали?

Червендалестият премести някакъв документ.

— Господин Колинс — каза той навъсено, — името ми е Флайн. Аз съм представител на Съюза за защита на гражданите. Това е неправителствена организация, чиято цел е да предпазва индивиди като вас от грешки.

— Искаш да кажеш, че не си от клас А?

— Господине, изпаднали сте в заблуждение — каза Флайн тихо и натъртено. — Хората от клас А не съставляват някаква социална прослойка, както изглежда ви се струва. Това е чисто и просто вид кредитна карта.

— Какво? — попита Колинс бавно.

— Кредитна карта и кредитна оценка за собственика й — погледна часовника си. — Не разполагаме с много време, затова ще говоря направо. Живеем в децентрализирана епоха, господин Колинс. Бизнесът, промишлеността, услугите ни са пръснати навсякъде във времето и пространството. Важно звено в тази система е утилизиращата корпорация. Тя осигурява прехвърлянето на стоки, услуги и пари от една точка до друга. Разбирате ли?

Вы читаете Нещо за нищо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×