приключения на мисълта доставят опасност в най-безопасна и достъпна форма. Но ако човекът, който ги преживява, не се отнася сериозно към тях, те биха загубили стойността си. Затова човек трябва да има макар и малко вероятна възможност наистина да се бори на живот и смърт.

— Но онези, които наистина отиват на Венера…

— Това е един незначителен процент — увери го Джонс. — По-малко от едно на десет хиляди. Само за да се увеличи вероятната опасност за останалите.

— А законно ли е? — настоя Пиърсън.

— Напълно. В процентно отношение пиенето на минискарет или пушенето на наркола е по-опасно.

— Добре, но… — каза Пиърсън. — Не съм сигурен, че бих искал…

Иглата се заби в ръката му.

— Всичко ще бъде наред — успокоително заговори Джонс. — Просто се отпуснете, господин Пиърсън…

Това бе последният му спомен, преди да се събуди в джунглата.

До този момент зеленият храст бе стигнал до глезена на Пиърсън. Тънкият извит лист се плъзна много бавно и нежно към кожата му. Той усети леко боцване. След миг листът стана тъмночервен.

Растение кръвопиец, помисли Пиърсън с известно учудване.

Изведнъж цялото приключение му се отщя. Стори му се тъпа, пиянска идея. Май вече беше достатъчно. Искаше да се махне, и то веднага.

Храстът се примъкна по-наблизо и плъзна още две от листата си към крака на Пиърсън. Цялото растение бе започнало да се оцветява в мътно кафяво-червеникаво. Пиърсън искаше да се завърне в Ню Йорк към празненствата, безплатната храна, безплатните развлечения и многото сън. Ако успееше да се справи с настоящата заплаха, щеше да последва друга. И това можеше да продължи дни и седмици.

Най-бързият път към дома бе да позволи на храста да го убие. Тогава щеше да се събуди.

Силите му започнаха да отпадат. Той седна и забеляза, че още няколко храста растяха в посока към него, привлечени от мириса на кръвта.

— Това не може да бъде реално — каза на глас той. — Кой ли е чувал за растения кръвопийци, пък били те и на Венера.

Високо над него търпеливо кръжаха птици с черни крила, очаквайки да им дойде редът и да се доберат до трупа му.

Можеше ли това да не е сън?

Вероятността е едно към десет хиляди, припомни си той. Значи е сън. Само сън. Един много реалистичен сън, но въпреки това сън.

И все пак… Ами ако не беше така?

Той почувства замайване и слабост от загубата на кръв. Помисли си: Искам да се върна у дома. Но за да се върна, трябва да умра. Шансът за действителна смърт е твърде малък, почти невероятен…

Изведнъж осъзна истината. В днешно време никой не би се осмелил да рискува живота на един гласоподавател. Фирма „Приключения без граници“ не би могла наистина да постави в опасност живота на човек!

Джонс му бе казал за този нищожен процент на фатална случайност само за да прибави чувство за реалност към фантастичното приключение!

Така трябва да е. Той се излегна, затвори очи и се приготви да умре.

Докато умираше, в ума му се въртяха разни мисли. Отминали мечти, страхове и надежди. Той си спомни единствената работа, която бе вършил, и смесеното чувство на удоволствие и съжаление, което изпита, когато я напусна. Помисли за тъпите си, работещи твърде много родители, които не желаеха да приемат благата на цивилизацията, без, както твърдяха те самите, да ги заслужат. Помисли по-сериозно откогато и да било за живота си и се срещна с един нов Пиърсън, чието съществуване не бе подозирал до този момент.

Другият Пиърсън бе съвсем обикновено същество. Той само искаше да живее. Бе твърдо решен да живее. Този Пиърсън отказваше да умре при каквито и да било обстоятелства. Пък били те и въображаеми.

Двамата Пиърсън, единият мотивиран от гордостта, а другият от желанието да оживее, се сблъскаха за кратко, докато силата изтичаше от тялото им. После разрешиха конфликта си при взаимноизгодни условия.

— Онзи проклет Джонс мисли, че ще умра — каза Пиърсън. — Ще умра, за да се събудя. Е, проклет да съм, ако му доставя това удоволствие!

Това беше единственият начин, по който можеше да възприеме собственото си желание за живот.

Ужасяващо отпаднал, той успя да се изправи на краката си и се опита да отблъсне кръвожадното растение. То не искаше да отпусне хватката си. Пиърсън посегна надолу с яростен вик и дръпна с всичка сила. Куките разкъсаха кожата на краката му, но бяха отстранени. Само че сега нови кукести листа се забиха в дясната му ръка.

Обаче краката му бяха свободни. Той ритна другите два храста и хукна из джунглата, влачейки забитото в дясната си ръка растение.

Така продължи със залитане, докато се отдалечи на достатъчно разстояние от другите храсти. После се опита да откъсне последния от ръката си.

Храстът хвана и другата му ръка като с белезници. Пиърсън дишаше тежко от яд и болка, но вдигна ръцете си високо и ги блъсна в ствола на близкото дърво.

Кукообразните листа се отпуснаха. Той отново удари ръцете си в дървото и стисна очи от болка. Удря дълго, докато и последните листа се отделиха от ръцете му.

Но твърде дълго бе отлагал битката си за живот. Сега от стотиците ранички течеше кръв и мирисът й беше като сигнал за съществата от джунглата. Нещо черно и свистящо се спусна отгоре му. Пиърсън се хвърли на тревата и сянката премина над него с вихъра на размахани крила и яростен писък.

Той отново стъпи на крака и се опита да се скрие под един буен храст. Огромната птица с черни крила и яркочервени гърди се спусна отново.

Този път острите й нокти го хванаха за рамото и го блъснаха. Той падна, а птицата кацна върху гърдите му с яростно пляскане на крила. Тя се опита да го клъвне по очите, не успя и опита отново.

Пиърсън се дръпна встрани. Юмрукът му удари птицата по врата и я повали.

Той се вмъкна под гъстия храст. Птицата започна да обикаля наоколо, като пищеше и търсеше начин да го докопа. Пиърсън се вмъкна още по-навътре към безопасно място.

Тогава чу тихо ръмжене до себе си.

Беше чакал твърде дълго. Джунглата го бе белязала със знака на смъртта и никога нямаше да го изпусне. До него се бе приближило синьо-черно акулообразно същество, малко по-дребно от първото, което бе срещнал. То се промъкваше бързо към него.

Попаднал в капан между пищящата смърт във въздуха и стенещата смърт в храста, Пиърсън се изправи. Той изкрещя от страх, ярост и упорство. И без да се колебае, се нахвърли върху синьо-черния звяр.

Огромните челюсти изщракаха. Пиърсън остана неподвижен. С последните искрици съзнание той видя как челюстите се отварят за смъртоносната захапка.

Можеше ли това да е реално? Пиърсън се чудеше, изпаднал внезапно в ужас. Само след миг припадна.

Когато дойде в съзнание, той лежеше върху бяло легло в бяла, леко осветена стая. Главата му бавно се проясни и той си припомни… своята смърт.

Страхотно приключение, помисли си той. Ще трябва да разкажа на момчетата. Но първо да пийна нещо. Може би десетина чашки и малко допълнително.

Той изви глава. Едно момиче, облечено в бяло, което бе седнало до леглото, се изправи и се надвеси над него.

— Как се чувствате, господин Пиърсън? — попита тя.

— Добре — каза Пиърсън. — Къде е Джонс?

Вы читаете На сутринта
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×