представиш как се почувствах, когато един ден попаднах на Транай.
Гудмън се заслуша. Старият капитан описваше славни времена, крехки кораби сред безкрайния космос, стоманеносиви небеса, пътешественици отправили се навън, само навън, към края на Галактиката.
Някъде там, в периферията на голямото Нищо, се намирала планетата Транай.
Транай, където бил открит Пътят и човекът вече не бил окован във вериги. Транай на изобилието, на мирното, съзидателно и щастливо общество. Не, хората там не били светци или отшелници, не били интелектуалци, а чисто и просто обикновени човешки същества, постигнали утопията.
В продължение на цял час капитан Савидж разказва за многобройните чудеса на Транай. След като свърши разказа си, се оплака, че му е пресъхнало гърлото. Нарече симптома „космическо гърло“ и Гудмън му поръча още едно Транайско специално. Докато преглъщаше екзотичната, зеленосива напитка, Гудмън се унесе в мечти.
Най-накрая, много тихо, попита:
— Защо не се върнете там, капитане?
Възрастният мъж поклати глава.
— Космическа подагра. Приземих се завинаги. В онези дни нямаше медицина като днешната. Сега мога да работя само тук.
— Какво работите? — попита Гудмън.
— Началник смяна в строителната корпорация — въздъхна Савидж. — А някога командвах огромен космически кораб. Като гледам как тези хора правят бетона… Хайде да изпием още по едно малко в чест на красивата планета Транай!
Изпиха още няколко малки. Когато Гудмън излезе от бара, вече бе взел решението. Някъде във Вселената беше открит Начинът на съществуване, бе постигната извечната мечта на човека за съвършенство.
Не би се задоволил с нищо по-малко от това.
На следващия ден напусна работа — беше проектант в завода за роботи — и изтегли всичките си спестявания от банката.
Заминаваше за Транай.
Качи се на „Кралицата на съзвездията“ до Легис II и се прехвърли на „Галактическо великолепие“ до Оуме. След като спря на Михтанг, Инхтанг, Панканг, Лекунг и Ойстер — мрачни малки планети — стигна до Тунг-Брадар IV. Премина Галактическия вихър без инциденти и най-накрая стигна до Белисморанти, докъдето се простираше влиянието на Тера. Една местна космическа линия го превози до Дваста II срещу космическа цена. Оттам се качи на транспортен кораб до двойната планета Мванти, като мина покрай Севес, Огло и Ми. На Ми се наложи да прекара три месеца, които оползотвори за хипнотичен курс по транайски език. Най-накрая успя да наеме някакъв пилот полубандит, който да го закара до Динг.
На Динг го арестуваха като шпионин Хигастомеитрей, но успя да се скрие в товарния отсек на една ракета за г’Мори и се спаси. На г’Мори го лекуваха от премръзване, топлинен удар и повърхностни радиационни изгаряния, но най-накрая се добра до планетата Транай.
Просто не можеше да повярва, че е пристигнал, докато корабът се спускаше покрай двете луни Доу и Ри.
След като люковете се отвориха, Гудмън се почувства дълбоко потиснат. Това отчасти се дължеше на чистото разочарование, което неминуемо следва такова пътешествие. По-лошото обаче беше опасението, че Транай можеше да се окаже измама.
Бе прекосил Галактиката заради сладките приказки на един стар космически вълк. Сега му се струваше малко вероятно да са истина. По-скоро би открил Елдорадо, отколкото мястото, към което се стремеше.
Слезе. Порт Транай на вид беше приятен град. Улиците бяха пълни с хора, а магазините — със стока. Жителите изцяло приличаха на човешки същества, каквито са навсякъде. Жените бяха привлекателни.
Все пак имаше нещо странно, нещо много особено, нещо
Даде си сметка, че на всеки десетина мъже вижда само по една жена. Още по-странното беше, че на практика всички жени, които видя, бяха или под осемнайсет, или на повече от трийсет и пет.
Какво бе станало с възрастовата група между осемнайсет и трийсет и пет? Да не би да й беше забранено да се показва на публично място? Чума ли беше уморила тези жени?
Просто трябваше да прояви търпение. Скоро щеше да научи.
Отиде в правителствената сграда, Ифриг, където се помещаваха всички държавни институции на Транай, и се представи в кабинета на министъра, отговарящ за пришълците от други планети. Прие го веднага.
Кабинетът беше малък и претрупан. По тапетите имаше странни сини петна. Най-много го стресна мощната карабина с оптически мерник и заглушител, която висеше заплашително на стената. Но не му остана време да разсъждава върху нея, защото министърът веднага скочи от стола си и се спусна енергично да му стисне ръката.
Беше възпълен весел човек на около петдесет. Около врата си носеше малък медальон, на който се виждаше печатът на Транай — мълния, разцепваща житен клас. Гудмън предположи — правилно — че това е печатът на институцията му.
— Добре дошъл в Транай — поздрави го министърът сърдечно, избута купчина книжа от един стол и покани Гудмън да седне.
— Господин министър — заговори Гудмън официално.
— Казвам се Ден Мелит. Наричай ме Ден. Тук не се държим официално. Качи си краката на бюрото и се чувствай като у дома си. Искаш ли пура?
— Не, благодаря — отказа Гудмън, донякъде с разочарование. — Господин… да… Ден, аз съм от Тера, планета, за която може би сте чували.
— Разбира се, че съм чувал — отвърна Мелит. — Това е нервно и трескаво място, нали? Не искам да ви обидя, разбира се.
— Естествено. Аз мисля същото. Причината да дойда тук… — Гудмън се поколеба, защото не искаше да изглежда смешен. — Е, чух някои разкази за Транай. Когато си мисля сега, струва ми се, че са били нелепи. Все пак, ако не възразявате, бих искал да ви попитам…
— Попитай ме каквото пожелаеш — отвърна Мелит великодушно. — Ще ти отговоря направо.
— Благодаря. Чух, че на Транай не е имало никакви войни от четиристотин години…
— Шестстотин — поправи го министърът. — Не се и очаква да има.
— Казаха ми, че на Транай нямало престъпност.
— Никаква.
— И поради това няма полиция, следователи, съдилища, войска, палачи, няма затвори, изправителни заведения и други места за лишаване от свобода.
— Не са ни нужни — обясни Мелит. — Защото нямаме престъпност.
— Казаха ми също така, че на Транай нямало бедност.
— Аз поне не съм чул да има — отговори Мелит. — Предполагам, че затова ни е трудно да намерим кандидати, които искат да заемат обществените служби.
— Значи капитан Савидж е бил прав! — възкликна Гудмън. Вече не беше в състояние да се владее. — Това е утопия!
— На нас ни харесва — отвърна министърът.
Гудмън пое дълбоко дъх и попита:
— Мога ли да остана при вас?
— Защо не? При нас няма ограничения за емигранти. — Извади някакъв формуляр. — Кажи ми, какъв си по професия?
— На земята проектирах роботи.
— Тук има много работа за такива като теб. — Мелит започна да попълва формуляра. От писалката му капна малко мастило и той ядосано я запрати към стената. Тя се счупи и добави още едно синьо петно върху тапета.
— Ще попълним това някой друг път — каза министърът недоволно. — Сега не съм в настроение. —
