Сън в лятна нощ

        веднъж видях ви двете със Елена

        да чествувате майския ни празник,

        ще те очаквам.

ХЕРМИЯ

                        О, Лизандре мой,

        кълна ти се във пъргавия лък

        и в златната стрела на Купидона4,

        във гукащото гълъбово ято

        на Афродита5, в кладата, която

        изпепели Дидона, щом за нея

        изгуби се платното на Енея6,

        във всички мъжки клетви и обети,

        след седмица без срам обратно взети,

        кълна ти се: ще бъда утре аз

        на мястото в уречения час!

ЛИЗАНДЪР

        Добре, помни го! Виж, Елена иде!

Влиза Елена.

ХЕРМИЯ

        Здравей! Де бързаш, прелестна Елено?

ЕЛЕНА

        Аз — прелестна? На теб е отредено

        да имаш тези къдри, таз уста!

        Деметрий люби твойта красота!

        Очи като звезди! Но туй не стига,

        ти имаш и гласа на чучулига,

        издигнала се в купола дълбок

        над нивата, над цъфналия глог,

        край който говедарчето почива.

        Да беше красотата прилепчива,

        отнесла бих като безброй зарази

        таз искрица във погледа ти, тази

        извивка в говора… О, ако бе

        всемирът мой, земя-море-небе,

        бих дала всичко — без Деметрий само! —

        за щастието, в дребно и голямо

        да ти приличам! Дай ми ти урок:

        как завладя владетеля ми строг?

ХЕРМИЯ

        Ах, аз се мръщя, той след мене тича!

ЕЛЕНА

        Смехът ми тъй да ще да го привлича!

ХЕРМИЯ

        Прогоня го — след миг е пак отсреща!

ЕЛЕНА

        А бяга от молбата ми гореща!

ХЕРМИЯ

        Все по го мразя — той все по е пламък!

ЕЛЕНА

        Все по го любя — той все по е камък!

ХЕРМИЯ

        Но за това не аз съм виновата!

ЕЛЕНА

        Не си! Във твойта прелест е вината!

ХЕРМИЯ

        Тогава успокой се! Вече няма

        да го привлича тя. С Лизандър двама

        напускаме Атина. Този град,

        тъй мил преди, сега за мен е ад…

        Каква е, скъпи, твоята омая,

        та можеш в пъкъл да превърнеш рая?

ЛИЗАНДЪР

        Да, утре вечер, щом Селена7 бледа

        в среброто на реката се огледа

        и с течен бисер всеки лист покрие,

        в часа най-мил на влюбените, ние

        със Хермия, използвайки нощта,

        ще бъдем вън от градските врата!

ХЕРМИЯ

        И сред гората, в къта ни любим,

        където с теб на мекия килим

        от жлътнали иглики често лете

        душите си изливали сме двете,

        сега ще се сберем със моя скъп

        и ще поемем, смело дали гръб

        на този град и злите му окови

        към нови дружби и познанства нови.

        За нас моли се! Сбогом! И дано

        и ти с Деметрий свържеш се в едно!

        Лизандре, с теб до утрешната среща,

        макар взаимността да е гореща,