привлякла хора и военна техника от много страни и оставила ужасяващ брой жертви. Сега баските се бореха и убиваха отново.
Полковник Акока оглавяваше един добре действащ и безпощаден военен кадър от антитерористи. Неговите хора работеха подмолно, ходеха дегизирани и не бяха показвани или фотографирани поради опасността от отмъщение.
„Ако някой може да спре Хайме Миро, това е полковник Акока“ — помисли премиерът. Но имаше и друго. Кой ще бъде този, който да спре полковник Акока? Възлагането на задачата на полковника не бе идея на премиера. Бяха му позвънили на частния телефон посред нощ. Той бе познал гласа веднага.
„Силно сме обезпокоени от действията на Хайме Миро и неговите терористи. Бихме желали да назначите полковник Рамон Акока за шеф на ГСО. Ясно ли е?“
„Да, господине. Ще бъде изпълнено незабавно.“
От отсрещната страна затвориха телефона.
Гласът беше на един член на ОПУС МУНДО9. Организацията беше тайна конспирация, която включваше банкери, адвокати, ръководители на мощни корпорации и министри. Говореше се, че имат огромни фондове на свое разположение, но откъде идваха парите и как се използваха, не беше известно. Не се смяташе за благоразумно да се задават твърде много въпроси за това.
Премиер-министърът беше назначил полковник Акока, както бе инструктиран, но гигантът се бе оказал неконтролируем фанатик. Неговата организация беше създала атмосфера на ужас. Премиерът помисли за баските бунтовници, които хората на Акока бяха хванали близо до Памплона. Те бяха осъдени на обесване. Полковник Акока бе този, който настоя те да бъдат екзекутирани чрез варварската гарота — железен пръстен около врата с острие, който се стяга постепенно, строшавайки вратните прешлени и прерязвайки в крайна сметка гръбначния стълб на жертвата.
Хайме Миро беше станал идея фикс за полковник Акока.
„Искам главата му — беше казал Акока. — Отрежете му главата и баското движение ще умре.“
„Преувеличение“ — помисли си премиерът, въпреки че трябваше да си признае, че има нещо вярно в това. Хайме Миро беше обаятелен водач, фанатичен по отношение на каузата си и поради това опасен.
„Но посвоему — помисли си премиерът — полковник Акока е също толкова опасен.“
Примо Касадо, главният директор на службата по сигурността, говореше:
— Ваше Превъзходителство, никой не би могъл да предвиди това, което се случи в Памплона. Хайме Миро е…
— Аз знам какъв е той — сряза го премиерът. — Искам да знам къде е — каза той, обръщайки се към полковник Акока.
— Аз съм по следите му — каза полковникът. Гласът му охлади стаята. — Бих желал да напомня на Ваше Превъзходителство, че ние не се борим срещу баските. Те предоставят на Хайме Миро и неговите терористи храна, оръжие и подслон. Този човек е герой за тях. Но не се безпокойте. Скоро той ще бъде един обесен герой. След като го осъдя справедливо, разбира се.
„Не ние. Аз — премиерът си зададе въпроса дали другите са забелязали. Да — помисли той нервно, — нещо трябва да бъде направено с полковника скоро.“
Премиерът се изправи.
— Това е всичко засега, господа.
Мъжете станаха, за да си тръгнат. Всички освен полковник Акока.
Леонардо Мартинес закрачи из стаята.
— По дяволите тези баски! Защо не се задоволяват да бъдат просто испанци? Какво още искат?
— Те ламтят за власт — каза Акока. — Искат автономия, собствен език и знаме…
— Не. Не, докато аз съм на този пост. Няма да им позволя да късат парчета от Испания. Правителството ще им казва какво могат и какво не могат да притежават. Те не са нищо друго освен сган, която…
В стаята влезе един адютант.
— Извинете, Ваше Превъзходителство — каза той с извинителен тон. — Епископ Ибанес е дошъл.
— Въведете го.
Полковникът присви очи.
— Може да бъдете сигурен, че Църквата е зад всичко това. Време е да им дадем урок.
„Църквата е една от големите иронии на нашата история“ — помисли си горчиво той.
В началото на гражданската война католическата църква бе на страната на националистическите сили. Папата подкрепи генералисимус Франко и по този начин му позволи да обяви, че се бори на страната на Бога. Но когато бяха нападнати баските църкви, манастири и свещеници, Църквата оттегли подкрепата си.
„Трябва да дадете на баските и каталонците повече свобода — беше поискала Църквата. — И да престанете да екзекутирате баски свещеници.“
Генералисимус Франко беше разярен. Как се осмеляваше Църквата да диктува на правителството!
Започна война на изтощение. Нови църкви и манастири бяха нападнати от силите на Франко. Монахини и свещеници бяха избивани. Епископи бяха поставяни под домашен арест. Свещеници из цяла Испания бяха наказвани за това, че отслужват литургии, които правителството смята за противодържавни. Едва когато Църквата заплаши Франко с отлъчване, той спря преследванията.
„Проклетата Църка“ — помисли Акока. След смъртта на Франко тя се намесваше отново.
Той се обърна към премиера:
— Време е да се каже на епископа кой управлява в Испания.
Епископ Калво Ибанес беше слаб, деликатен на вид мъж с облак от бяла коса, виеща се около главата му. Той се вгледа в двамата мъже през пенснето си.
— Buenas tardes10.
Полковник Акока почувства злобата да се надига в гърлото му. Самата гледка на църковния служител го отвращаваше. Те бяха козите на Юда, водещи своите глупави агнета на заколение.
Епископът стоеше, очаквайки покана да седне. Такава не последва. Нито пък беше представен на полковника. Това бе преднамерено пренебрежение.
Премиерът погледна към полковника за напътствие.
Акока каза рязко:
— Бяха ни докладвани някои обезпокоителни новини. Забелязано е, че баските провеждат събрания в католически манастири. Също е докладвано, че Църквата позволява на манастирите да съхраняват оръжие за бунтовниците — гласът му беше стоманен. — Когато помагате на враговете на Испания, вие ставате врагове на Испания.
Епископ Ибанес го погледна за момент, след това се обърна към премиер-министъра Мартинес:
— Ваше Превъзходителство, с дължимото ви уважение ние всички сме деца на Испания. Баските не са ваши врагове. Това, което искат, е само свобода да…
— Те не искат — изрева Акока, — те заповядват. Те обикалят из страната, плячкосвайки, ограбвайки банки, убивайки полицаи и вие смеете да твърдите, че не са наши врагове?
— Признавам, че е имало и непростими ексцесии. Но понякога, борейки се за това, в което човек вярва…
— Те не вярват в нищо освен в себе си. Не ги е грижа за Испания. Както казва един от нашите велики писатели: „Никой в Испания не се интересува от общото добро. Всяка група се грижи само за себе си. Църквата, баските, каталонците — всеки праща другите по дяволите.“
Епископът бе наясно, че полковник Акока цитира неточно Ортега и Гасет. Пълният текст включваше армията и правителството, но той разумно замълча. Обърна се отново към премиера, разчитайки на по- рационална дискусия.
— Ваше Превъзходителство, католическата църква…
Премиерът прецени, че Акока беше отишъл достатъчно далеч.
— Не ни разбирайте погрешно, епископ. По принцип разбира се, това правителство стои напълно зад католическата църква.
Полковник Акока заговори отново:
— Но ние не можем да позволим вашите църкви и манастири да бъдат използвани срещу нас. Ако
