й.
— Какво направихте после, госпожо Стивънс?
— Изтичах при колата си и се обадих в полицията по мобифона си.
— А после?
— Потеглих.
— Със спукана гума ли?
— Да.
Беше време за малко вълнички във водата.
— Защо не изчакахте полицията?
Даян погледна подсъдимата скамейка. Алтиери я наблюдаваше с очевидна злоба. Тя се извърна.
— Не можех да остана там, защото… защото се боях, че мъжете може да излязат от къщата и да ме видят.
— Напълно разбираемо. — Гласът на Рубинстийн стана твърд. — Не е разбираемо обаче, че когато влезли в къщата, полицаите не намерили никого, госпожо Стивънс. Нямало нито следа, че там изобщо е имало хора, камо ли че е било извършено убийство.
— Нищо не мога да направя. Аз…
— Вие сте художничка, нали?
Въпросът я изненада.
— Да, аз…
— Имате ли успех?
— Предполагам, че да, но какво общо…
Беше време да дръпне въдицата.
— Малко реклама никога не е излишна, нали? Цялата страна ви гледа по вечерните новини, бяхте на първа страница на всички вестници…
Даян бясно го стрелна с поглед.
— Не съм го направила заради рекламата. Никога не бих пратила невинен човек…
— Ключовата дума е „невинен“, госпожо Стивънс. И аз категорично ще докажа, че господин Алтиери наистина е невинен. Благодаря. Свърших с вас.
Даян Стивънс не обърна внимание на двусмислицата. Когато слезе от подиума, за да се върне на мястото си, направо кипеше. Прошепна нещо на прокурора, запъти се към изхода и излезе на паркинга. Думите на адвоката продължаваха да кънтят в ушите й. „Вие сте художничка, нали?… Малко реклама никога не е излишна, нали?“ Беше унизително. Общо взето обаче бе доволна от показанията си. Беше разказала на съдебните заседатели точно какво е видяла и те нямаха основание да не й вярват. Антъни Алтиери щеше да бъде осъден и пратен в затвора до края на живота си… и все пак Даян не можеше да не мисли за отровния му поглед. Побиха я тръпки.
Тя подаде на служителя квитанцията си и мъжът отиде да докара колата й.
След две минути Даян шофираше на път за дома си.
На ъгъла имаше знак стоп. Когато тя спря, към колата се приближи добре облечен младеж.
— Извинете, изгубих се. Можете ли?…
Тя свали прозореца.
— Можете ли да ми кажете как да стигна до тунела „Холанд“? — Говореше с италиански акцент.
— Да. Съвсем просто е. Отидете до първата…
Мъжът вдигна ръка. Стискаше пистолет със заглушител.
— Слизай от колата. Бързо!
Даян пребледня.
— Моля ви, недейте… — Когато понечи да отвори вратата и мъжът отстъпи назад, Даян настъпи газта и колата потегли. Задният прозорец се пръсна от улучилия го куршум, после се разнесе втори изстрел. Сърцето й биеше толкова силно, че тя се задъхваше.
Даян Стивънс беше чела за похищения на коли, ала те винаги й се бяха стрували далечни, нещо, което се случва с други хора. Мъжът се бе опитал да я убие. Нима крадците убиваха хора? Тя взе мобилния си телефон и набра номера на полицията. Отговориха й чак след две минути.
— Полиция. Какво обичате?
Докато разказваше какво се е случило, Даян разбираше, че е безполезно. Мъжа отдавна вече го нямаше.
— Ще пратя полицай на въпросното място. Бихте ли съобщили името, адреса и телефонния си номер?
Даян ги каза. Нямаше смисъл, помисли си. Обърна се към разбития прозорец и потрепери. Отчаяно й се искаше да се обади на Ричард на работа и да му разкаже какво се е случило, ала знаеше, че е зает с неотложен проект. Ако го потърсеше, той щеше да се разстрои и да се втурне при нея — а не биваше да пропусне крайния срок. Щеше да му разкаже, когато се прибереше вкъщи.
И изведнъж й хрумна вледеняваща мисъл: дали беше само съвпадение, или младежът бе причаквал тъкмо нея? Спомни си един разговор с Ричард преди началото на процеса.
— Според мен не бива да свидетелстваш, Даян. Може да е опасно.
— Не се бой, скъпи. Алтиери ще бъде осъден. Ще го затворят завинаги.
— Но той има приятели и…
— Ричард, ако не го направя, няма да мога да се понасям.
„Това, което се случи преди малко, трябва да е съвпадение — реши Даян. — Алтиери не е чак толкова луд, че да ми направи нещо, особено сега, по време на процеса“.
Отби от магистралата и продължи на запад, към жилищния си блок на Седемдесет и пета улица. Преди да влезе в подземния гараж, предпазливо погледна в огледалото. Всичко й се стори нормално.
Апартаментът беше обширен мезонет на първия етаж с просторна дневна, френски прозорци и голяма мраморна камина. Имаше меки дивани, фотьойли, вградена библиотека и голям телевизор. По стените висяха картини — Жул Паскен, Томас Бърч, Джордж Хичкок. Специално място бе отделено на картините на Даян.
На втория етаж имаше спалня с баня, гостна и слънчево ателие, в което рисуваше. Няколко нейни картини украсяваха стените. На статива в средата на стаята имаше недовършен портрет.
Щом влезе в дома си, Даян побърза да отиде в ателието. Свали портрета от статива, смени го с бяло платно и започна да скицира лицето на младежа, който се беше опитал да я убие; но ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да се откаже.
— Тъкмо тая част от работата мразя най-много — оплака се детектив Ърл Гринбърг на път за апартамента на Даян Стивънс.
— По-добре да им съобщаваме ние, отколкото да научават от вечерните новини — отвърна Робърт Пригицър и погледна колегата си. — Ти ли ще й кажеш?
Гринбърг мрачно кимна. Спомни си вица за детектива, който трябвало да съобщи на госпожа Адамс, съпругата на патрулен полицай, че мъжът й е убит.
„Тя е много чувствителна — предупреждава го началникът на управлението. — Трябва да й го съобщиш деликатно“.
„Не се бойте, ще се справя“.
Детективът чука на вратата на семейство Адамс и когато жената му отваря, пита: „Вие ли сте вдовицата Адамс?“
Звънецът сепна Даян. Не очакваше никого. Отиде при домофона. — Кой е?
— Детектив Ърл Гринбърг. Може ли да поговорим, госпожо Стивънс?
„За случая с колата“, помисли Даян. Полицията действаше бързо.
Тя натисна бутона. Гринбърг влезе във входа и се запъти към нейната врата.
— Здравейте.
— Госпожа Стивънс?
