Сам Рофи бе чудесен наставник. През следващите девет години Рийс се бе превърнал в незаменим служител на компанията под ръководството на Сам Рофи. Постепенно му се възлагаха все по-отговорни задачи — да реорганизира различните поделения, да урежда спорове в различни части на света, когато станеше нужно, да създава нови концепции. В крайна сметка Рийс се научи да управлява компанията по- добре от когото и да било с изключение на самия Сам Рофи. Рийс Уйлямс бе логичният наследник на президента.
Една сутрин, когато Рийс и Сам Рофи се връщаха от Каракас със самолет на компанията — луксозен, преоборудван Боинг 707–320, един от осемте такива самолета, Сам Рофи бе похвалил Рийс за изгодната сделка, която той бе сключил с венецуелското правителство.
— За теб ще има голяма премия, Рийс.
Рийс бе отвърнал бързо:
— Аз не искам премия, Сам. Бих предпочел няколко акции и да стана член на Управителния съвет.
Заслужаваше си го и двамата знаеха, че е така. Но Сам бе отговорил:
— Съжалявам. Не мога да променя правилника дори и заради теб. „Рофи и синове“ е частна фамилна компания. Никой извън фамилията не може да стане член на Управителния съвет или да притежава акции.
Рийс, разбира се, знаеше това. Той присъстваше на всички заседания на съвета, но не като член. Бе страничен наблюдател. Сам Рофи бе последният наследник от мъжки пол във фамилията Рофи. Другите представители на фамилията бяха жени, братовчедки на Сам.
Съпрузите им бяха заели местата в съвета на компанията. Валтер Гаснер, който се бе оженил за Ана Рофи; Иво Палаци, женен за Симонета Рофи; Шарл Мартел, женен за Елен Рофи, и сър Алек Хикълс, чиято майка също бе от фамилията.
Така че Рийс бе принуден да вземе решение. Знаеше, че заслужава да бъде член на съвета, че един ден трябва да управлява компанията. Сегашните обстоятелства не даваха възможност за това, но обстоятелствата можеха да се променят. Рийс бе решил да остане, да изчака и да види какво ще се случи. Сам го бе научил да бъде търпелив. Но сега Сам бе мъртъв.
Светлината в кабинета блесна отново и на вратата застана Хаджиб Кафир. Кафир бе турският търговски представител на „Рофи и синове“. Той бе нисък, мургав мъж, който носеше диаманти, а дебелия си корем носеше гордо като украшение. Имаше раздърпан вид, като човек, който се е облякъл набързо. Значи Софи не го е открила в някой бар. „Е, добре — помисли си Рийс. — Странични ефекти от смъртта на Сам Рофи. Прекъснат коитус.“
— Рийс! — възкликна Кафир. — Мили мой, прости ми! Нямах представа, че си още в Истанбул! Нали бързаше да хванеш самолета, а пък аз имах спешна работа…
— Седни, Хаджиб. Слушай внимателно. Искам да изпратиш четири телеграми по кодовия канал на компанията. В четири различни страни. Искам да бъдат връчени на ръка от нашите куриери. Разбираш ли?
— Разбира се — отвърна озадачено Кафир. — Напълно ми е ясно.
Рийс погледна финия си часовник марка „Бауме и Марсиер“.
— Пощата в Новия град вече е затворена. Изпрати телеграмите от пощенския клон на „Йени Постхане Кад“. Искам да тръгнат до трийсет минути. — Подаде на Кафир текста на телеграмата, която бе написал. — Всеки, който каже и дума за това, ще бъде незабавно уволнен.
Кафир погледна телеграмата и очите му се разшириха.
— Господи! — възкликна той. — О, мили Боже! — Вдигна очи към мрачното лице на Рийс. — Как… как е станало това?
— Сам Рофи е загинал при нещастен случай — обясни Рийс.
И сега, за първи път, той си позволи да се замисли за нещо, което се опитваше да пропъди от съзнанието си, за нещо, за което се опитваше да не мисли — Елизабет Рофи, дъщерята на Сам. Тя бе вече на двайсет и четири години. Когато я видя за първи път, беше петнадесетгодишна, със скоби на зъбите, много стеснителна и прекалено пълна, една самотна бунтовничка. С времето Рийс бе наблюдавал как Елизабет се превръща в една много особена млада жена, притежаваща красотата на майка си и интелигентността и духа на баща си. Бе му станала близка. Рийс знаеше колко дълбоко ще я засегне новината. Налагаше се да й съобщи лично.
След два часа Рийс Уйлямс бе над Средиземно море в самолета на компанията на път за Ню Йорк.
ГЛАВА 2
Ана Рофи Гаснер осъзнаваше, че не трябва да крещи повече, защото Валтер щеше да се върне и да я убие. Сви се в един ъгъл на спалнята, без да може да овладее треперещото си тяло, и притихна в очакване на смъртта. Всичко, което бе започнало като красива приказка, се бе превърнало в кошмар, в невъобразим ужас. Прекалено дълго време й трябваше, за да приеме истината: мъжът, за когото се бе омъжила, бе един маниак, готов да убива.
Преди да се запознае с Валтер Гаснер, Ана Рофи не беше обичала никого, дори майка си, баща си и себе си. Като дете Ана бе крехка и болнава и имаше припадъци. Не помнеше някога да е била далеч от болници, медицински сестри и лекари, довеждани откъде ли не.
Тъй като баща й бе Антон Рофи от „Рофи и синове“, най-големите светила на медицината идваха да я преглеждат в Берлин. Но след като я преглеждаха и изследваха, те си тръгваха, без да могат да кажат нещо повече, отколкото преди да я видят. Не можеха да поставят диагноза на болестта й.
Ана не можеше да ходи на училище като другите деца и след време се затвори в себе си, създавайки си свой собствен свят, изпълнен с мечти и илюзорни представи, в който не допускаше никого. Затвори се в своя собствен свят, тъй като реалният живот й изглеждаше прекалено суров. Когато Ана стана на осемнайсет години, виенето на свят и припадъците изчезнаха така мистериозно, както се бяха появили. Но те бяха помрачили живота й. На възраст, когато повечето момичета са сгодени или женени, Ана дори не се беше целувала с момче. Опитваше се да се убеди, че й е все едно. Задоволяваше се да живее в света на собствените си измислици, далеч от всичко и от всички. Когато стана на двайсет и няколко години, започнаха да се появяват кандидати за женитба, тъй като Ана Рофи бе наследница, носеща едно от най- уважаваните имена в света, и много млади мъже с готовност щяха да споделят богатството й. Получи предложения от един шведски граф, от италиански поет и от пет-шест принца от по-бедни страни. Ана отказа на всички. На тридесетия рожден ден на дъщеря си Антон Рофи сподели жаловито:
— Ще си умра, без да дочакам внуци.
За тридесет и петия си рожден ден Ана отиде в Кицбюел, в Австрия, и там се запозна с Валтер Гаснер, учител по ски, с тринайсет години по-млад от нея.
Когато го видя за първи път, дъхът й буквално спря. Той се спускаше със ските си по „Ханенкамп“ — стръмното състезателно трасе, и това бе най-красивата гледка, която Ана някога бе виждала. Тя отиде до края на пистата, за да го разгледа по-отблизо.
Приличаше й на млад бог и Ана бе доволна само да го гледа. Той усети настоятелния й поглед.
— Вие не карате ли ски, gnaediges Fraulein?1
Тя поклати отрицателно глава, страхувайки се, че гласът й ще я подведе, а той се усмихна и предложи:
— Тогава ми позволете да ви поканя на обяд.
Ана изпадна в паника като ученичка. От този момент Валтер Гаснер бе започнал да я ухажва. Ана Рофи не беше глупава. Знаеше, че нито е хубава, нито пък е ефектна на вид, че е една обикновена жена и че
