собственоръчно врата.
Тоби се разсмя гръмко.
През лятото успя да се хване на работа като помощник при един фокусник, бездарен смешник с вечно сълзящи очи, подвизаващ се под името Великият Мерлин. Играха в няколко второкласни хотела в Кетскилс и работата на Тоби беше главно да товари и разтоварва тежкия реквизит от фургона на Мерлин, а също и да наглежда животинския състав, който включваше шест бели заека, три канарчета и два хамстера. Поради страха на Мерлин, да не „се изядат“ животинките, Тоби бе принуден да живее заедно с тях в стаи с размерите на влаков клозет. Накрая започна да му се струва, че цялото лято е изтъкано от непоносима смрад. Беше напълно изтощен физически от постоянното разнасяне на шкафчета с двойни дъна и преследването на гадинките, които от време на време побягваха. Чувстваше се самотен и разочарован. Седеше, загледан в мръсните малки стаички и се чудеше какво прави тук и как всичко това ще го вкара в шоу бизнеса. Репетираше имитациите си пред огледалото, а публика му бяха миризливите малки животни на Мерлин.
Една неделя в края на лятото Тоби както обикновено позвъни вкъщи. Този път вдигна баща му.
— Тоби се обажда, тате. Как си?
Тишина.
— Ало, чуваш ли ме?
— Чувам, Тоби — нещо в гласа на баща му го накара да замръзне.
— Къде е мама?
— Отведоха я в болница снощи.
Тоби стисна слушалката така, че тя едва не се счупи в ръката му.
— Какво й има?
— Докторът каза, че е инфаркт.
Не! Само майка му не!
— Тя ще се оправи, нали? — крещеше той в слушалката. — Кажи, че ще се оправи, да те вземат дяволите!
Сякаш на милион мили далеч, той чу баща си да плаче.
— Тя… Тя почина преди няколко часа.
Думите заляха Тоби като нажежена до бяло лава. Попариха го, изгориха го, тялото му бе изпепелено. Баща му лъжеше. Тя
— Тоби! Тоби!
— Тръгвам към къщи. Кога е погребението?
— Утре — каза баща му. — Но не бива да идваш. Те ще те чакат, Тоби. Айлийн ще ражда скоро. Баща й иска да те убие. Ще те търсят на погребението.
Значи не можеше дори да се сбогува с единствения човек, когото обичаше на този свят. Тоби лежа цял ден на леглото, потънал в спомени. Образът на майка му бе толкова жив и ясен. Как готви в кухнята, как му казва какъв важен човек ще стане, как седи в театъра на първия ред и вика: „Майн химел! Какво талантливо момче.“
И как се смее на имитациите и шегите. Как стяга куфара. „Когато станеш голяма звезда, ще пратиш да ме вземат.“ Лежеше, онемял от мъка и мислеше. „Няма да забравя този ден. До края на живота си. Четиринайсети август 1939 година. Най-важният ден в живота ми.“
Беше прав. И не заради смъртта на майка си, а заради нещо, което ставаше в Одеса, щата Тексас, на хиляда и петстотин мили от него.
Болницата бе безлично четириетажно здание с цвят на милосърдие. Цял зайчарник с клетки, в които поставяха диагноза, облекчаваха, лекуваха, а понякога и погребваха. Медицински супермаркет, имаше по нещо за всеки.
Беше четири през нощта, час за тиха смърт или дълбок сън. Време, през което персоналът отдъхваше преди да се строи за битките на следващия ден.
Хирургичният екип в операционна номер 4 имаше проблем. Това, което започна като нормално раждане, изведнъж се превърна в непредвиден случай. До действителното излизане на бебето на госпожа Карл Чински всичко вървеше нормално. Госпожа Чински беше здрава жена в чудесно състояние с широки селски бедра, мечта за гинеколозите. Ускорените контракции започнаха и нещата вървяха както си му е реда.
— Седалищно раждане — обяви доктор Уилсън. Думите му не предизвикаха тревога. Въпреки че едва три процента от ражданията са такива — долната част на бебето излиза първа — те обикновено се извършват с лекота. Има три типа седалищни раждания: спонтанно, където няма нужда от помощ; асистирано, когато гинекологът подава ръка на природата и пълно „задръстване“, когато бебето се заклещи в утробата на майката.
Доктор Уилсън отбеляза доволно, че това щеше да е спонтанно раждане, от най-лесния вид. Видя как се подават ходилата на бебето, последвани от две малки крачета. Още една контракция на майката и се появиха бедърцата.
— Почти излязохме, — каза доктор Уилсън окуражаващо. — Хайде, напънете още веднъж.
Госпожа Чински го направи. Нищо не се случи. Той се намръщи.
— Хайде пак. По силно.
Нищо.
Доктор Уилсън хвана много внимателно краката на бебето и дръпна съвсем леко. Никакво движение. Плъзна ръката си покрай телцето към тесния проход до матката и започна да опипва. Капчици пот избиха по челото му. Акушерката се доближи и ги попи с кърпата.
— Имаме проблем — каза с нисък глас доктор Уилсън.
Госпожа Чински чу.
— Какво става? — попита тя.
— Всичко е наред — доктор Уилсън продължи по-надълбоко и се опита да изтика леко бебето надолу. Нямаше да стане. Напипа пъпната връв, прищипана между таза на майката и тялото на детето. Притокът на въздух към бебето бе спрян.
— Фетоскоп!
Акушерката взе прибора и го постави върху кръста на родилката, за да чуе сърцето на бебето.
— Паднал е на трийсет — докладва тя. — С ясно изразена аритмия.
Пръстите на доктор Уилсън бяха дълбоко в тялото на майката, като подвижна сонда, свързана с мозъка му. Търсеха, опипваха.
— Губя пулса на плода — в гласа на акушерката имаше тревога. — Изчезна!
Бебето умираше в утробата. Имаха някакъв малък шанс да го спасят, ако се оправеха навреме. Разполагаха с четири минути да го извадят, да прочистят дробовете му и да накарат крехкото му сърчице да забие отново. След четири минути мозъчният удар щеше да стане масивен и необратим.
— Засичай — нареди доктор Уилсън.
Всички в стаята инстинктивно погледнаха нагоре към електрическия часовник на стената, нулиран на дванайсет. Червената секундна стрелка започна първата си обиколка.
Хирургическият екип заработи. Аварийният дихателен апарат бе дотъркалян до масата, докато докторът се опитваше да отдели бебето от тазовото дъно.
Започна маневрата на Брахт, мъчеше се да обърне детето, извивайки раменцата му така, че да се освободи вагиналното отвърстие. Безполезно.
Една от сестрите стажанти, на която това й бе първото раждане, почувства как й прилошава и бързо излезе от стаята.
Отвън стоеше Карл Чински и нервно мачкаше шапката си с едрите, луничави ръце. Това бе най- щастливият ден в живота му. Беше дърводелец, прост човек и вярваше в ранната женитба и голямото
