Докато учеше в лондонския колеж, денем се обличаше консервативно, но вечер носеше минижупи и ходеше на дискотека. Прекарваше нощите си в „Илектрик Болрум“ на Камдън Хай Стрийт, в „Събтърейния“ и „Лепърд Лаундж“, където се смесваше с модерните уестендски тълпи. Имаше прекрасен глас, нежен и чувствен, и в някои клубове сядаше на пианото, свиреше и пееше, а публиката я възнаграждаваше с аплодисментите си. Тогава се чувстваше много щастлива. И винаги се случваше едно и също.

— Знаеш ли, че си фантастична певица, Тони?

— Мерси.

— Мога ли да те почерпя?

Тя се усмихваше.

— Един „Пим“.

— За мен ще е удоволствие.

Краят също беше еднакъв. Мъжът се навеждаше към нея и прошепваше в ухото й:

— Хайде да идем у нас.

— Чупката. — И Тони си тръгваше.

Нощем лежеше и си мислеше колко тъпи са мъжете и колко лесно можеш да ги управляваш. Нещастните копелета не го разбираха, но всъщност искаха да ги управляват. Нуждаеха се от това.

И после дойде преместването от Лондон в Кюпъртино. Отначало бе истинска катастрофа. Тони намрази града и работата в компанията. Дотегна й да слуша за включване в мрежата, светлосенки и графики. Отчаяно й липсваше възбудата на лондонския нощен живот. В района на Кюпъртино имаше няколко нощни заведения и тя често ги посещаваше: „Сан Хосе Лайв“, „Пи Джей Мълиган“ или „Холивууд Джънкшън“. Носеше тесни минижупи и къси блузки, сандали с дванайсет сантиметрови токчета или с дебели коркови платформи. Слагаше си силен грим — плътна, тъмна очна линия, изкуствени мигли, пъстри сенки и ярко червило. Сякаш се опитваше да скрие красотата си.

През някои от уикендите отиваше в Сан Франциско, където беше истинският живот. Посещаваше ресторантите и клубовете. Ходеше в „Хари Дентън“, „Уан Маркит Рестърънт“ и „Калифорния кафе“ и докато музикантите си почиваха, сядаше на пианото и започваше да свири и пее. На клиентите им харесваше. Когато се опитваше да си плати сметката, собствениците й казваха: „Не, това е от заведението. Беше чудесна. Ела пак“.

„Чуваш ли ги, майко?“ — „Беше чудесна. Ела пак.“

В събота Тони вечеряше във френския салон на хотел „Клиф“. Музикантите изпълниха програмата си и напуснаха подиума. Метр д’отелът погледна към нея и й кимна.

Тя се изправи и тръгна към пианото. Седна и започна да свири и пее старо парче на Коул Портър. Когато свърши, се разнесоха възторжени аплодисменти. Изпя още две песни и се върна на масата си.

До нея се приближи плешив мъж на средна възраст.

— Извинете ме. Мога ли да седна за малко при вас?

Канеше се да му откаже, когато той прибави:

— Аз съм Норман Цимерман. Продуцент съм на „Ние с царя“. Бих искал да си поговорим.

Наскоро беше чела статия за него. Той бе театрален гений.

Мъжът седна на масата й. Имате забележителна дарба, млада госпожице. Губите си времето по такива места. Би трябвало да сте на „Бродуей“.

„На «Бродуей». Чу ли това, майко?“

— Бих искал да ви прослушам за…

— Съжалявам. Не мога.

Той изненадано я погледна.

— Това би могло да ви отвори много врати. Говоря сериозно. Струва ми се, че не съзнавате колко сте талантлива.

— Имам си работа.

— И с какво се занимавате, ако мога да попитам?

— Работя в компютърна компания.

— Знаете ли какво, ще ви плащам двойно повече, отколкото получавате сега и…

— Признателна съм ви — прекъсна го Тони, — но не… не мога.

Той се облегна назад.

— Не се ли интересувате от шоубизнес?

— Напротив, много се интересувам.

— Тогава какъв е проблемът?

Тя се поколеба, после предпазливо отвърна:

— Навярно ще се наложи да напусна по средата на турнето.

— Заради съпруга си ли или?…

— Не съм омъжена.

— Не ви разбирам. Казахте, че се интересувате от шоубизнес. Това е невероятна възможност да…

— Съжалявам. Не мога да ви обясня.

„Няма да разберете даже да ви го обясня — тъжно помисли Тони. — Никой не би го разбрал. Това е ужасното проклятие, което нося. Завинаги.“

Няколко месеца след като започна работа в „Глобъл Къмпютър Графикс“, тя научи за Интернет, световната отворена врата за запознанство с мъже.

Вечеряше в „Единбургския херцог“ заедно с Кати Хийли, нейна приятелка, която работеше в конкурентна компютърна компания. Ресторантът представляваше автентична английска кръчма — била е разглобена и пренесена в контейнери в Калифорния. Тони ходеше там, защото предлагаха пържена риба с картофки, печени ребърца, йоркширски пудинг, наденички, пюре и английски кейк с шери и сметана. „С единия крак на земята — казваше си тя. — Не трябва да забравям корените си.“

Погледна към Кати.

— Ще те помоля да ми направиш една услуга.

— Казвай.

— Искам да ми помогнеш с Интернет, мила. Да ми обясниш как да се включа в него.

— Тони, единственият компютър, до който имам достъп, е в службата, а компанията не позволява да…

— Остави компанията. Знаеш да използваш Интернет, нали?

— Да.

Тони я потупа по ръката и се усмихна.

— Страхотно.

На следващата вечер отиде в службата й и Кати я въведе в света на Интернет. След като кликна върху иконката, тя вкара паролата си и изчака връзка, после два пъти кликна върху друга иконка и влезе в чатрум. Тони седеше удивена и наблюдаваше как хора от целия свят осъществяват светкавичен контакт помежду си.

— Трябва да го имам! — каза. — Ще си взема компютър за вкъщи. Нали ще ме включиш в Интернет, ангелчето ми?

— Естествено. Съвсем лесно е. Само трябва да кликнеш с мишката…

— Както се пее в песента „Не ми казвай, а ми покажи“.

На другата вечер Тони беше в Интернет и от този момент нататък животът й се промени. Вече не се отегчаваше. Мрежата се превърна във вълшебно килимче, с което обикаляше целия свят. Щом се прибереше от работа, незабавно включваше компютъра си.

Бе толкова просто. Влизаше в Интернет, натискаше клавиш и на екрана се отваряше прозорец, разделен

Вы читаете Насън и наяве
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×