Пейдж сложи снимката до леглото си заедно е купчинка писма.
Кет и Хъни надникнаха в стаята.
— Какво ще кажеш да излезем някъде да вечеряме?
— Готова съм — отвърна Пейдж.
Кет видя снимката.
— Кой е този мъж?
Пейдж се усмихна.
— Човекът, за когото ще се омъжа. Той е лекар и работи за Световната здравна организация. Казва се Алфред Търнър. В момента е ангажиран в Африка, но ще дойде в Сан Франциско, за да бъдем заедно.
— Късметлийка си ти — промълви Хъни замислено. — Изглежда приятен.
Пейдж я погледна.
— Ти имаш ли си някого?
— Не, боя се, че не ми върви много с мъжете.
— Може би ще ти излезе късметът в „Ембаркадеро“ — каза Кет.
Вечеряха при „Тарантино“, недалеч от техния жилищен блок. Бъбриха за семействата и живота си, но някак сдържано, като че ли не казваха всичко. Бяха три непознати момичета, които опипваха почвата и предпазливо се опознаваха.
Хъни приказваше много малко. „Явно е стеснителна — помисли си Пейдж. — Уязвима е. Някой мъж в Мемфис май й е разбил сърцето.“
После се вгледа в Кет. „Самоуверена. С достойнство. Харесва ми начинът, по който говори. Веднага личи, че е от добро семейство.“
Междувременно Кет наблюдаваше Пейдж. „Богато момиче, което никога през живота си не е работило. Поминувала е покрай външността си.“
Хъни пък си каза: „Толкова са уверени, толкова са сигурни в себе си. Няма да им е трудно.“
И трите грешаха.
Когато се върнаха в апартамента, Пейдж бе твърде възбудена, за да заспи. Лежеше в леглото и мислеше за бъдещето. Отвън долетя трясък на блъскаща се кола, после се разкрещяха хора и в съзнанието на Пейдж звуците се преляха в спомени за Африка, сякаш отново чуваше крясъците и скандирането на местните жители и изстрелите. Тя се пренесе в малкото селце в джунглата на Източна Африка, в разгара на смъртоносна племенна война.
Пейдж беше в ужас.
— Ще ни убият!
Баща й я прегърна.
— Няма да ни направят нищо лошо, миличка. Ние сме тук, за да им помагаме. Те знаят, че сме техни приятели.
И без никакво предупреждение вождът на едно от племената нахлу в колибата им…
Хъни лежеше в леглото и си мислеше: „Наистина си доста далеч от Мемфис, Тенеси, Бети Лу. Сигурно никога няма да можеш да се върнеш там. Никога вече.“ В ушите й звучеше гласът на шерифа: „От уважение към семейството му ще регистрираме смъртта на преподобния Дъглас Липтън като самоубийство по неизвестни причини, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук…“
Кет гледаше през прозореца на стаята си, вслушвайки се в звуците на града. Чуваше как дъждовните капки й шепнат: „Ти успя… ти успя… доказа на всички, че не бяха прави.“ „Искате да станете лекарка? Цветнокожа лекарка?“ И отказите да я приемат в медицинските институти. „Благодарим ви, че изпратихте молбата си. За съжаление вече сме попълнили бройката. Предвид произхода ви според нас може би ще се чувствате по-добре в по-малък университет.“
Тя имаше отличен успех, но от двадесет и петте института, в които кандидатства, само в един я приеха. Деканът на института й каза: „В днешно време е приятно да срещнеш някого от нормално, прилично семейство.“
„Ако знаеше само ужасната истина.“
2
В пет и половина на другата сутрин, когато новите стажант-лекари се явиха на регистратурата, вече ги чакаха, за да ги отведат по разпределение. Дори в този ранен час лудницата беше започнала.
Пациентите не бяха спирали да пристигат цяла нощ с линейки, полицейски коли и пеш. Персоналът ги наричаше „П и О-та“ — плавеят и отломките, които прииждаха на талази в отделенията за бърза помощ, пребити и кървящи, жертви на престрелки и намушквания с нож, на автомобилни катастрофи, с телесни и духовни рани, бездомни и нежелани, утайките на човешкото общество, процеждащи се през мрачните отходни канали на всеки голям град.
Цареше атмосфера на организиран хаос, трескаво движение и резки звуци, непрестанно възникваха неочаквани кризисни ситуации, които едновременно трябваше да се разрешат.
Новопристигналите стажант-лекари се бяха скупчили като че ли за самозащита, мъчейки се да привикнат към новата заобикаляща ги среда, заслушани в непознатите шумове наоколо.
Пейдж, Кет и Хъни чакаха в коридора, когато към тях приближи един старши стажант-лекар.
— Коя от вас е доктор Тафт?
Хъни го погледна и отвърна:
— Аз.
Той се усмихна и протегна ръка.
— За мен е чест да се запозная с вас. Помолиха ме да ви наглеждам. Нашият началник „Кадри“ каза, че имате най-високата диплома, която тази болница е виждала. Радваме се, че сте с нас.
Хъни се усмихна смутено.
— Благодаря ви.
Кет и Пейдж я зяпнаха смаяни. „Не бих предположила, че е толкова умна“, помисли си Пейдж.
— Вие искате да се занимавате с вътрешни болести, нали, доктор Тафт?
— Да.
Стажантът се обърна към Кет.
— Доктор Хънтър?
— Да.
— Вие се интересувате от неврохирургия.
— Така е.
Той погледна в някакъв списък.
— Ще ви прикрепят към доктор Луис.
Дойде ред и на Пейдж.
— Доктор Тейлър?
— Да.
— Вие ще специализирате сърдечна хирургия.
— Точно така.
— Чудесно. Ще ви включа с доктор Хънтър в екип за хирургически визитации. Можете да се обадите в кабинета на старшата сестра. Маргарет Спенсър. Малко по-нататък по този коридор.
— Благодаря ви.
Пейдж погледна момичетата и си пое дълбоко въздух.
— Е, аз потеглям! Желая на всички ни успех!
