ме лекува повече от тридесет години и аз не мога да го огорча, като отида преди смъртта си при друг лекар. Впрочем имам му доверие. Той не предписва инжекции или онези яркоцветни таблетки, а само солидни лекарства в големи тъмни шишета, които се вземат по три пъти на ден и трябва да се разклащат добре преди употреба.
Ние се опитахме да възразим, по леля не ни позволи да вземем думата.
— Знам какво говоря. Тези модерни шарлатани от Харли стрийт, които включват към човека сума жички и му вземат три пъти на ден кръв за изследване, не могат да ми помогнат. Ще поживея още малко, ако не се тревожа или не се уплаша от нещо. Баща ми умря точно така. Вятърът му затръшна вратата зад гърба. Трясъкът беше ужасен. Баща ми изобщо не го очакваше и сърцето му не издържа.
— Стига да се пазиш, ще живееш сто години, лельо — убедено заявих аз.
— Благодаря ти, Харолд, толкова си мил — усмихна ми се тя. — Но ти май че искаше да говориш с мен.
— Да, лельо, ако намериш мъничко време.
— Разбира се, миличък! След половин час ще бъда в библиотеката. Чакай ме там.
Открай време леля имаше обичай да води така наречените важни разговори в библиотеката, затова не се учудих на предложението й.
Побъбрихме още няколко минути, изпихме чая си, после леля позвъни на Кейт да вдигне масата. Излязох от столовата веднага след Джослин. В коридора се приближих до нея и като се стараех да не показвам колко много държа тя да се съгласи, й предложих почти небрежно:
— Джоси, искаш ли да се разходим в градината? Е, не сега, а преди вечеря, след като говоря с леля.
Тя се усмихна благосклонно.
— С удоволствие, Харолд. Лелината градина е толкова хубава…
— Ще ти се обадя, щом свърша.
Спрях се пред вратата на библиотеката и повторих, докато тя влизаше в стаята си:
— Чакай ме, Джоси.
— Разбира се, че ще те чакам — погледна ме Джослин топло.
И затвори вратата след себе си.
Много държах Джослин да ме чака. Наистина много държах.
Влязох в библиотеката. Малко се страхувах да не би вуйчо Арчибалд да е там, но в просторното помещение за късмет нямаше никого. Библиотеката беше голяма и богата. Високите остъклени шкафове бяха изпълнени с красиви издания от XIX век и албуми, посветени на изкуството на Индия. Обичах да ги разглеждам, когато идвах на гости у леля. Този път обаче се приближих до единствения неостъклен стелаж в библиотеката. На седемте му лавици бяха подредени по-съвременни книги, доста криминални романи, сантиментални истории и наръчници по градинарство, сред които цветни албуми, отразяващи красотата на цветята и добре поддържаните английски градини.
Излегнах се в дълбокото кресло край камината и разтворих дебелия том, посветен на гергините. Пушеше ми се, но се въздържах и не запалих цигара. Разглеждах книгата за гергините и чаках леля. Мислех си и за Джослин.
Отдавна се подготвях за тази среща с леля. Гласях се от няколко месеца да я посетя, но все не се решавах. По-рано идвах тук всяка седмица. После се случиха някои неща и не бях идвал в Менър фарм почти половин година. Като си лягах онзи ден у дома, не знаех все още дали ще прекарам тук уикенда. Реших се едва вчера.
И сега съм тук, в стария дом, който така добре помнех от детските си години. Познавах в него всеки ъгъл и всяко кътче. Познавах всички и всичко. Всеки розов храст в градината, всяка дупка в живия плет, а също всеки рафт в домашната библиотека.
Единственото ново лице, което видях при сегашното си идване, беше госпожица Стела Уебстър, секретарката на вуйчо Арчибалд. Когато бях тук за последен път, вуйчо все още не пишеше мемоари.
Още като ме зърна, госпожица Барлов направи кисела физиономия. Тя отдавна не ме обичаше. По- точно, от деня, в който като дванайсетгодишен хлапак й сипах сол в чая. И до днес не знам как бе открила, че точно аз бях извършил тази поразия. Но тя разбра, аз напразно отричах и после вуйчо яко ми наложи задника.
Останалите ме посрещнаха сърдечно. Дори братовчедът Джеймз, пристигнал в Менър фарм по петите на Джослин. От две години Джеймз се беше залепил за Джослин като репей за овча опашка. Естествено аз самият се зарадвах най-много на това, че Джослин беше дошла. Не ми се искаше да я търся в работата й в Челси, но разчитах да я заваря тук. От години тя идваше в Менър фарм всяка събота с точността на добре регулиран часовник. И винаги заемаше една и съща стая.
Леля дойде след двадесетина минути. Надигнах се от креслото, но тя ме спря:
— Не ставай, Харолд — седна в другото кресло и ме подкани: — Е, казвай, момче. Говори смело, не се притеснявай. Можеш да споделиш всичко с мен. Както знаеш, аз никога не забравям, че си син на моята мила сестра, която така преждевременно ни остави. Някакви неприятности ли имаш?
Аз преглътнах и нервно изтрих челото си с опакото на дланта.
— Да — измънках неясно, — имам си грижи.
— Какви? Довери се на старата си леля, може би ще измислим нещо заедно. Но чакай — прибави тя бързо, — ще изпием по чашка шери. Виждаш ли — засмя се леля добродушно, — от време на време обичам да си пийвам по чашка. Разбира се, тайно от доктор Браун. Категорично ми забранява…
— В старото скривалище ли държиш питиетата, лельо?
— О, значи, знаеш моята малка тайна…
— Наблюдателен съм, лельо.
Станах и се приближих до стелажа. Зад голямата енциклопедия по градинарство бяха скрити две бутилки — една неразпечатана „Бяло конче“ и друга с шери, в която беше останало само половината. И няколко чаши. Напълних две чаши с шери и ги оставих на малката масичка до креслото на леля.
— Е, Харолд, сега можеш да ми се довериш. Грижи в работата си ли имаш?
Завъртях отрицателно глава. В лабораторията всичко вървеше като по мед и масло. Началниците и колегите ме тачеха и уважаваха, а серията експерименти, които бях започнал неотдавна, обещаваше твърде интересни резултати.
— Тогава… сърдечни проблеми?
Помислих си за момичетата, които познавах, и си припомних обещаващия поглед на Джослин. Категорично нямах никакви сърдечни проблеми.
В библиотеката нахлу топлият августовски вятър. През отворения прозорец от гъсталака розови храсти долиташе цвърченето на готвещите се за сън птици. Нямаше какво повече да чакам, трябваше да си призная истината.
— Проблемите ми са големи и са от финансово естество, лельо.
Леля се разсмя:
— Както винаги, Харолд. Ти си наистина непоправим… — и отвори чантичката, която беше донесла със себе си. — Сто фунта ще ти стигнат ли?
Преглътнах и усетих, че почервенявам още повече.
— Дори са много, лельо. Смятай, че си ми ги дала назаем. Ще ти ги върна до един месец.
Излязох в коридора със стотачката в джоба си. Леля Джейн остана в библиотеката. В коридора цареше полумрак, но аз не запалих лампата. Почуках на вратата на Джослин и веднага чух гласа й:
— Влез, Харолд.
Открехнах вратата и се спрях на прага. Тя изгледаше чудесно в пепелявата светлина на здрача. Трябваше да й го кажа:
— Адски хубава си! Джослин се усмихна:
— Влизай и сядай.
Нямах намерение да влизам в стаята.
— Обеща ми да се разходим в градината.
— С удоволствие, Харолд. Само че се страхувам да не налетим там на този непоносимо скучен Джеймз.
