— Позволявам си да доложа — прекъсна ме Видерко, — че не е задължително да бъде някой от тази седморка.
— Така ли мислите? Какво имате пред вид?
— Долагам, другарю поручик, че убиецът е можел да дойде и отвън, ако е имал съучастник във вилата. Този съучастник би могъл да го пусне, после да го отпрати и да затвори отвътре.
— Да, би могло да стане и така — съгласих се -аз скептично, — но този вариант е малко вероятен. Във всеки случай — застраховах се — в тази къща в настоящия момент се намира личност, която, дори и да не е убила, великолепно знае кой е убиецът…
Помълчах, а после попитах:
— Какво бихте ме посъветвали да направим при това положение?
— Другарю поручик, докладвам, че при това положение следва да водите разследването съгласно устава.
— Видерко, в това и аз самият съм убеден. Но аз имах пред вид нещо по-конкретно.
— Другарю поручик, докладвам, че според мен трябва да разпитате заподозрените лица.
— От кого ме съветвате да започна?
— Другарю поручик, докладвам, че ви съветвам да започнете от племенника. Жената на покойния е видяла, че в неговата стая свети, а заподозряната Беата даде показания, че този племенник е бил в конфликт с убития.
Действително Беата спомена нещо подобно. Знаех си, че ще се наложи да се вгледам по-отблизо в представителя на филмовото изкуство, но като начало бях решил да разговарям с друго лице.
— Прав сте, Видерко — казах, — но именно затова, защото той е най-подозрителен, искам да събера най-напред малко повече информация за него. Ще започнем с безценния господин Квирин. Извикайте го.
— Здрасти, Шерлок Холмс! — рече безценният господин Квирин и се разположи удобно в мекото кресло.
Имаше разрошена, побеляла тук-там и изключително зле поддържана брада. Беше невероятно щърб, а деликатната мрежа от виолетови венички по носа и бузите му издаваше жив интерес към алкохола.
Погледнах го сурово и отвърнах:
— Здрасти, криминалисте! Виждам, че от теорията си преминал към практика. Не ти стигаше да убиваш на хартия и си решил да опиташ как изглежда това в живота.
Сержант Видерко се вкамени. Далеч по-иначе си представяше той началото на уставния разпит на заподозрения.
Квирин се усмихна, показвайки остатъците от пожълтелите си зъби.
— Ако аз бях направил това, Холмс, можеш ла бъдеш сигурен, че в момента на убийството щях да бъда на поне няколкостотин километра оттук. Аз съм специалист по убийства от разстояние с осигуряване на абсолютно алиби.
— Не се хвали, криминалисте. Този трик ти се удаде само веднаж.
Очите на Видерко ставаха все по-кръгли от удивление. От страх да не изскочат, побързах да му обясня:
— Видерко, представям ви гордостта на полския криминален роман. Господин Квирин е автор на няколко кошмарни романчета. Идеята за убийство от разстояние е взета от неговата последна книга. Категорично ви съветвам ла не я четете. Заглавието й май че беше „Ноктите на алената удушвачка“.
— А, значи, си я прочел! Когато преди четири години се видяхме за последен път. ти твърдеше, че моята „Цветя за убиеца“ ти е направила такова потресаващо впечатление, че си се зарекъл никога повече да не четеш моя книга.
— Е, какво пък, всеки човек си има слабости, криминалисте. Още веднаж направих грешка, но сега горчиво съжалявам и обещавам, че ще я поправя.
С Квирин някога бяхме съученици. И приятели.
После пътищата ни се разделиха. Обаче винаги когато се срещахме, си бъбрехме много мило. Зарадвах се, като го видях тук. Той можеше да бъде много ценен източник на информация.
Сержант Видерко постепенно идваше на себе си.
— Значи — изрече той бавно, — двамата се познавате…
— Да, имам нещастието да го познавам, Видерко… — заявих аз. — За съжаление, когато човек е млад, той е и глупав, и неопитен, та не умее да си подбира подходящи приятели.
Сержантът поклати с разбиране глава и хвърли суров поглед към Квирин.
Погледнах часовника. Беше вече ужасно късно, а аз бях страхотно гладен. Дойдох до извода, че е крайно време да приключим приятелската беседа и да преминем към сериозен разпит.
— Ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво правиш тук? — попитах.
— В настоящия момент разговарям с гордостта на следствените органи на народната милиция.
— Не се прави на глупак и не пречи на следствието. Питам те сериозно.
— В такъв случай ще отговоря сериозно — съгласи се Квирин. — Та. значи, представи си, че прекарвам тук редовно уикенда. Удобно е. Околността е прелестна, храната — добра, йените — достъпни, а компанията — интересна. Единственият недостатък е, че домакинята не сервира алкохол… Но аз се старая да компенсирам тази липса със собствени средства…
Подуших и го попитах подозрително:
— И днес ли успя вече да „компенсираш“?
Той искрено се възмути:
— Пази боже, никога не пия на гладно. Много вредно е за стомаха. И теб също не те съветвам…
Прекъснах го нетърпеливо:
— После ще ме съветваш. Сега отговаряй на въпросите ми. Често ли идваш тук?
— От време на време, дори може да се каже — често. Както вече подчертах, тук ми харесва.
— Добре ли познаваш тези хора?
— Кои хора?
— Е, всичките, които са тук, и убития, разбира се…
Квирин вдигна рамене.
— Не бих определил познанството си с тях като много близко. С никого не съм изял бъчва сол, но някои от тях действително добре познавам.
— Подозираш ли някого?
Той ме погледна с видима ирония:
— Много бързаш, уважаеми. Изпреварваш въпросите. Този би трябвало да бъде последен. Порядъчен разпит не се води така. Ясно е. че си страшно ядосан и бързаш да приключиш следствието. Нищо чудно впрочем — погледна ме Квирин досетливо. — когато човек се стяга да заминава на почивка, а го вдигат посред нощ заради някакъв покойник, не може да не е зъл като гладно куче.
Онемях за миг. Откъде, да му се не види, той знае за моя отпуск? Гледах го безпомощно.
— Със сигурност жена ти няма да е доволна! Ох, никак, никак няма да е доволна — продължи някогашният ми съученик. — Но ти не се тревожи. Всичко някак си ще се нареди. Жените на милиционерите са много толерантни.
— Квирин! — изръмжах мрачно. — Откъде знаеш всичко това?
— Как откъде? — учуди се той на свой ред. — Мислиш, че не познавам жените на офицерите от милицията ли?
— Не те питам за това! — почти изкрещях. — Откъде знаеш, че трябваше да изляза в отпуск?
Квирин сърдечно се усмихна.
— Виж ти! И още питаш! Ами че нали това е правило! Ако на един кадърен офицер от милицията възлагат да води следствие във връзка със сериозен случай, той винаги е възнамерявал да замине на почивка. Аз ли не знам това положение? Аз? Та нали съм написал вече единайсет криминални романа!
Почувствувах, че търпението ми е на изчерпване. Посегнах към цигарите. Услужливо ми подаде
