Гласът на Байрон

Александър ШурбановГласът на Байрон

„И гласът на Байрон прокънтял из цяла Европа. Всяко негово стихотворение, всяка негова постъпка ставали историческо събитие. Когато заминал за Гърция, там отишъл не някакъв човек и английски пер, а европейска сила.“

Така пише сто години след смъртта на поета известният литературовед Хърбърт Грирсън. Интересно е да се види как израства и съзрява тази „европейска сила“. Целият процес протича за малко повече от десетилетие. Епохата е Наполеоновата, но пътят на Байрон е друг и след него ще тръгнат не въоръжени до зъби армии, а най-чистите умове и сърца на континента.

Всичко сякаш започва в знаменателната 1812 година. През февруари младият член на Камарата на лордовете произнася първата си парламентарна реч — в защита на работниците лъдити, които в отчаянието си рушат изместващите ги от фабриките машини. Пламенното ораторско изкуство на дебютанта привлича вниманието, познавачите му вещаят блестящо бъдеще. Но както тази, така и двете му следващи речи не донасят някаква реална промяна в официалната политика. Твърде скоро със суифтовско прозрение Байрон осъзнава, че различията между партиите на торите и вигите са само на повърхността и че не Парламентът ще облекчи участта на трудовия народ. Впрочем той е знаел това и по-рано — непосредствено след първата му реч излиза от печат поемата „Чайлд Харолд“, в която авторът се провиква към всички онеправдани:

Потомствени роби! Нима не разбрахте,
че който желае да бъде свободен,
сам трябва да знае кога да удари!

Творбата е плод на пътуванията на поета из Испания, Албания и Гърция, където той с покруса наблюдава опустошенията на робството и се изпълва с копнеж за промяна. За броени дни поемата превръща своя създател в най-модната литературна фигура на деня. Основен принос за този светкавичен успех има нейният герой — човек, както сполучливо го характеризира Маколи, „горд, мрачен, циничен, с непокорство върху челото и униние в сърцето, презиращ събратята си, неумолим в мъстта и все пак способен на дълбока и силна привързаност“. Независимата поза на Чайлд Харолд, неговото дръзко предизвикателство към света на неправдата и унижението в следреволюционната епоха на политическа реакция завладяват въображението на съвременниците. И в светските салони, и в подражателната литература. Започва да гъмжи от бледи копия на Байроновия герой. Името му става нарицателно. Но малцина разбират, че авторът е по-голям от своето творение. Той жадува за освобождението на всички угнетени народи, мечтае за решително действие — дори на поезията гледа снизходително като на заместител на делото. През 1813 г., окончателно разочарован от парламентаризма и потънал в своите „източни поеми“, с горчивина отбелязва в дневника си: „Кой би писал, ако има нещо по-добро за вършене?“ Англия го притеснява със своята предпазлива еволюционност, особено противен му е конформизмът на поетите романтици от старото поколение, които някога се възторгваха от френската революция, а сега се радват на идиличното си уединение в Езерния район и на благоразположението на короната. Той се задушава в атмосферата на социалния компромис, тегли го към много по-широки простори и не знае, че твърде скоро съдбата завинаги ще го раздели с родината.

През 1816 г. жена му го напуска, домът е обсаден от бирниците и сред явилата се вихрушка от клюки, слухове и обвинения доскоро обожаваният поет се принуждава да замине за континента. В Италия попада в средата на разгръщащото се карбонарско движение и се хвърля в подготовката на въстанието с цялата си неудържима пламенност. Мъката на изгнаничеството, вярата в успеха на борбата, а накрая и болката от нейното поражение се изливат в поредица от драматични поеми, които по художествен начин осмислят преживяното и показват, че за Байрон литературното творчество вече не е заместител, а спътник на политическото действие. След погрома на карбонарите той не се отчайва, преселва се от Равена в Пиза и заедно с Шели и Ли Хънт се Захваща с издаването на независимия вестник „Либерал“.

През тези години (1818—1823) пише и произведението, което ще увенчае целия му неспокоен живот — „Дон Жуан“. На смяна на гордия самотник от предишните творби тук встъпва един нов, не тъй изключителен персонаж, който постепенно е въвлечен в голямата европейска политика и става неволна съставка от нейната калейдоскопична сцена. По този начин поетът получава възможност да създаде внушително по своя размах и разнообразие платно на съвременния „цивилизован“ свят с неговите дворцови интриги и политически борби, с дълбокия исторически мрак, който лежи върху сърцето му, и с огнените проблясъци за едно по-достойно за човека бъдеще. Може да се каже, че това е първият общоевропейски епос, който открива съвременната епоха на наднационалната история. И неговият централен герой е не толкова Дон Жуан, колкото авторът на поемата като разказвач и коментатор на събитията. В тази поема Байрон е в стихията си — далеч от меланхоличната маниерност на „Чайлд Харолд“ и съвсем близо до истинския си глас на ироничен съдник на епохата, познат от многобройните дневници и записки. Предишният романтичен патос не е угаснал, но над него вече кънти вездесъщият смях на реалиста, който успява навред да проникне зад привидностите. Политика, философия, религия, морал, нрави, литература — всичко става мишена за унищожителните стрели на този нов комизъм, който е наистина язвителен, но не подкопава вярата в бъдещето на човека, а само се опитва да разчисти пътя към това бъдеще. Така Байрон стига до органичната сплав на сериозното и смешното, залегнала в основите на най-доброто в английската литература от Чосър през Шекспир и Дикенс до наши дни. „Дон Жуан“ е и произведението, с което този най-съвременен от всички тогавашни писатели прехвърля надежден мост от неокласицизма на Филдинг и Поуп през романтизма към критическия реализъм на зрелия деветнадесети век.

Поемата е замислена безспорно с епическа широта и трябва да изведе своя герой през развалата на времето до високите барикади на френската революция. Но Байрон не успява да изпълни този амбициозен план — през 1824 г. той е вече в Гърция, за да участвува в надигащото се националноосвободително движение с всички свои средства, с целия си международен престиж и най-сетне с голите си гърди. Тук във вихъра на подготовката се разболява и умира на тридесет и шест години. Гърция го изпраща с национален траур.

До това време свободолюбивата поезия на Байрон го е превърнала в притегателен център на европейския духовен живот. За него с възхищение се отзовават Пушкин и Гьоте, по стъпките му вървят — всеки по своему — Лермонтов, Петьофи, Мицкевич, Хайне, Леопарди… Всеки нов стих, излязъл изпод перото му, се превежда на десетки езици, разпалва пожара на бунта в душите на младежта. Дори преждевременната кончина на поета дава нов тласък на националните и обществените движения не само в Гърция, Италия и Испания, но и в Русия, Унгария, Полша, Франция, Германия… Неговите революционни песни проникват и в пробуждаща се България. През 1858 г. Кръстьо Пишурка ще напише:

Аз съм тражил утешене
у Шилера и Байрона…

Други ще търсят у него не само утешение, но и насърчение за борба. Ще го превеждат Иван Вазов, Кирил Христов, Гео Милев, додето всеки негов ред зазвучи на български и след Шекспир Байрон стане най- четеният у нас английски поет.

Особена популярност добиват в България, както и в редица други европейски страни, драматичната поема „Манфред“, несравнимият „Чайлд Харолд“, някои от източните поеми, които ни се струват необикновено близки с тематиката и романтичните си пориви („Абидоската невеста“ е първата Байронова творба, пресъздадена на български език). Едно след друго се появяват в превод и многобройните лирически стихотворения на поета — тези пръснати през годините бисери на щедрия му дух, някои от които са събрани и в настоящата книга, за да дадат възможност на днешния читател още веднъж да надникне в най- съкровените чувства и мисли на Байрон — огнения и нежния, печалния и несломимия, — онзи, когото познаваме и обичаме не от вчера.