да враждуват заради една нелепица.
Цялата нова история на Англия по времето на Суифт след реставрацията на Стюартите през 1660 и тяхното повторно и окончателно отстраняване от парламента през „славната“ 1688 г. е един непрекъснат низ от преследвания и екзекуции ту на протестанти, ту на католици. Особено зверска е разправата с католиците в родната страна на писателя — окупираната от англичаните Ирландия. Двете големи европейски войни, в които Англия взима дейно участие — Войната на Аугсбургската лига (1689–1697) и Войната за испанското наследство (1701–1713). — са също религиозни по форма и също като че ли се заключават в единоборството между католици и протестанти. На тази омраза привидно се дължи и постоянно тлеещото съперничество между Англия, Холандия, Испания и Франция. Суифт — както и всички негови съвременници — не успява да съзре под религиозното противопоставяне централния класов конфликт на своята епоха — конфликта между капитализма и феодализма, между буржоазията и аристокрацията. Но безкрайните кръвопролития в името на една или друга религиозна догма го ужасяват и отвращават. Цялата съвременна политическа история се превръща за него в една гигантска изтребителна лудост. В отношението си към войната, проявено съвсем определено в цялата му политическа, и литературна дейност, Суифт продължава най-добрите традиции на английския хуманизъм. В „Пътешествията на Гъливър“ многократно се бичува жестокостта и абсурдността на милитаризма, описват се страданията, които той носи на народите. Човек неволно си спомня за антивоенните размисли на Томас Мор в неговата „Утопия“. Разликата е, че сега, два века по-късно, Англия вече е стъпила сигурно и безвъзвратно на пътя на империалистическото развитие и историческата логика я води към все по-яростни и кървави стълкновения по всички краища на света.
В миниатюрния свят на Лилипутия и Блефуску националното и Класовото високомерие изглеждат детински смешни. Тук Гъливър има случай неведнъж да се сблъска и с покварата на двореца, с неговите дребнави интриги, с лицемерието и макиавелизма на управляващите. Заключението, до което той стига след деветмесечния си престой, е никога вече да не оказва каквото и да било доверие на князе и министри.
Вярно е, че и в Лилипутия се намират макар и малко добри хора. Но най-многото, което те могат да направят за Гъливър, е да го предупредят тайно за готвещата му се съдебна разправа или да пледират пред императора за замяна на смъртната присъда с ослепяване. Инак биха рискували високите си постове.
Изследователите на Суифтовото творчество предлагат множество успоредици между персонажи и епизоди от „Пътешествията на Гъливър“ (и най-вече от „Лилипутия“), от една страна, и някои исторически личности и събития от времето на автора — от друга. Твърде вероятно е Флимнап да е премиерът на вигите Уолпол, а Болголам — херцог Аргайлски, и тайното отпътуване на Гъливър от Лилипутия за Блефуску да изобразява бягството на водача на торите Болингброк във франция след победата на неговите политически противници през 1714 г. Всичко това е наистина възможно, като се има пред вид активното участие на Суифт в партийната борба през онези години и желанието му да разобличи своите неприятели, макар и в алегорична форма. Но и без да разгръща обяснителните бележки, днешният читател разбира за какво става дума в „Лилипутия“. Той вижда в описанието на миниатюрната държава не просто зашифрован личен дневник на една политическа личност, а всеобхватна сатира на английската, а и европейската действителност от онова време.
Един вежлив великан се разхожда на пръсти из царството на важните дребосъчета, разглежда ги с любопитство и внимава да не настъпи някоя знатна особа, да не ритне някой дворец. Ако се наложи, той ще угаси цял царствен пожар по един доста непристоен начин, ще отвлече наведнъж цяла бойна флотилия, но ще продължава покорно да се кланя на „всемогъщия император на Лилипутия, радостта и ужаса на вселената, чиито владения се простират на пет хиляди блъстръги чак до края на земното кълбо; цар на царете, по-висок от всички човешки синове, владетел, чиито нозе стигат до центъра на земята и чиято глава опира в слънцето…“ — и който е не по-дълъг от средния ви пръст. Защото, какво друго може да направи Гъливър — или какво е можал да направи сред своите лондонски лилипути самият Суифт? Ето една уместна бележка на Лев Толстой:
„Вървях из селото, надничах през прозорците. Навред — бедност и невежество И си мислех за робството предишно- Преди се виждаше причината, виждаше се веригата, която привързваше, а сега няма верига, а косъмчета в Европа, но те са тъй много, колкото онези, с които са завързвали Гъливър, У нас още се виждат въженца, връвчици, а там — косъмчета, но така държат, че народът-великан не може да се помръдне.“
Дори и развързан Суифтовият герой продължава да бъде оплетен с хиляди невидими нишки от своите господари-дребосъци. За него има едно спасение — бягството. Бягство към дома, към своите-Далеч от „голямата политика“ на джуджетата.
В първата книга на „Пътешествията“ наистина се срещат и страници, които са твърде далече от общата й сатирична насоченост. Почти цялата шеста глава, посветена на системата на правосъдието и образованието в Лилипутия, звучи в дисонанс с всичко останало, което вече знаем за тази страна. Тук Суифт възприема метода на мислителите-утописти и рисува един доста хуманен модел на обществена организация. Читателят остава донякъде озадачен от разумното уреждане на тези въпроси в една, общо взето, неразумна държава. Трудно е да се обясни защо Суифт е решил да вмъкне шестата глава именно в книгата за Лилипутия. Може би това се дължи на някакво невнимание. Може би връзката с цялото се е загубила при една от многото редакции на ръкописа. Може би авторът просто не е искал да представи Лилипутия в изцяло отрицателна светлина (стремежът към балансиране е характерен за всички следващи части на съчинението). Така или иначе, на тези страници ние за пръв път се срещаме с втората страна на труда — утопичната картина на съвършеното обществено устройство. Този аспект показва, че Суифт продължава линията на великите древни мислители (най-вече Платон), възродена и обогатена от Мор и другите утописти на ренесансовия хуманизъм. Разбира се, нашият аристократ-консерватор проявява и класовата ограниченост на своя мироглед- В търсенето на безукорното общество той пак обръща поглед назад — към патриархалния феодализъм. Социалната йерархия е за него свята и неприкосновена. Той поддържа идеята за кастово разделение на хората според тяхното родословие. А може би тази идея се поддържа съвсем не от него, а от Гъливър? Или пък от лилипутите, които нямаме причини да ценим твърде високо. Още повече, че в последната част на творбата — при хоинъмите — класовата диференциация почива на съвсем друг, биологически принцип. Тук, както и в по-късните утопични раздели на книгата, отношението на автора остава двусмислено.
Второто пътешествие на Гъливър е в страната на бробдингнагите. Сред тези великани самият той изпада в положението на лилипут и всъщност човек трудно би го отличил от познатите ни вече дребосъци, В една страна, където европейската политическа система е съвършено неизвестна, Гъливър трябва да обяснява как е уредена английската държава, нейната търговия, защо и как се водят войните, какво представляват религиозните раздори, за какво се борят политическите партии и т. н. Сам Гъливър разбира колко незавидна е неговата роля, додето кралят на Бробдингнагия го държи в ръцете си и галейки го с умиление, през смях го пита дали е виги или тори. Малко по-късно височайшата снизходителност ще се смени с отвращение към „това пакостно племе от гнусни гадинки“, които гостът му току-що е описал. В царството на великаните нашият пътешественик май за първи път се изчервява при мисълта, че е англичанин и европеец. Всичко, което той наблюдаваше като чужденец в Лилипутия, сега се оказва истината за неговата собствена родина и Гъливър е длъжен да вземе позиция. Затова и при завръщането си сред „своите“ той дълго време ще гледа на тях като на пигмеи и ще се чуди дали не е попаднал отново в Лилипутия. Така Гъливър преживява първото си решително разграничение от съвременната буржоазна цивилизация. Той се връща у дома с погледа на бробдингнаг. А това не се лекува лесно.
Но какво представлява страната на великаните? Дали тя е идеалното земно царство на Суифт? Някои наричат Бробдингнагия „тористка утопия“. Нравите и животът тук в общи линии не се различават твърде много от тези в селска Ирландия. Хората са разделени на слуги и господари. Между тях се намират добродушни момичета като Глъмдалклич, но и безсърдечни печалбари като баща й. А гигантските просяци са отвратителни в своята чудовищна мръсотия и мизерия. Превъзходството на Бробдингнагия над Англия и Европа се състои в това, че тя не познава политическата порочност и безумие, за които е принуден да разказва надълго и широко засраменият Гъливър- Общественият ред в тази страна е максимално прост и рационален — такъв, какъвто би трябвало да бъде, ако светът наистина бе основан върху разума — този първи постулат на осемнадесети век. И все пак за преодоляване на класовото разслоение с всичките му печални последици в ежедневието на хората както в цялата книга, така и тук въобще не става дума.
За отбелязване е, че ако „Бробдингнагия“ е замислена като утопия — макар и доста иронична като
