прародители. Едва ли в световната литература съществува друга толкова жлъчна карикатура на низкото у човека с неговата налудничава алчност, себичност и животински нагони, каквато Суифт е създал с образа на яху.
Оттук критиците с известно основание заключават, че авторът на „Пътешествията на Гъливър“ е мизантроп и черен песимист. Не бих се заел да твърдя обратното, тъй като разочарованието на Суифт от човека е повече от явно. Но вече видяхме, че писателят е огорчен преди всичко от своите съвременници — той уважава и се прекланя пред древните мислители-свободолюбци, пред ренесансовите хуманисти от рода на Томас Мор, А и в своето съвремие той се въодушевлява от борците срещу потисничеството. И ако четем книгата внимателно, ще видим, че яхусите всъщност съчетават в себе си отвратителните черти на ония класи, които Суифт бичува в по-ранните части. В края на краищата самият Гъливър се различава значително от яхусите и това разбират дори хоинъмите.
И още една забележка. Нека не забравяме за постоянната иронична дистанция на автор от герой, така характерна за всички съчинения на Суифт, които все са написани от името на някой персонаж, а не директно от него. Ако пренебрегнем тази особеност, ще трябва да приемем, че във великолепния късен памфлет „Скромно предложение“, шаржиращ безчувствения английски капитализъм, Суифт наистина препоръчва да бъдат изядени децата на бедните, за да се разрешат социалните проблеми. Та нали Суифт не е Гъливър? И не е ли малко странно, че нашият пътешественик се държи така високомерно и обидно с добрия капитан Дон Педро, с жена си и децата си, а отгоре на всичко, вместо да говори по човешки, едва ли не цвили като кон! Вярно е, че тук — след Бробдингнагия настъпва второто и окончателно отчуждаване на Гъливър от своите в името на някакъв по-висок идеал. Но понеже този път идеалът е твърде абстрактен и нечовешки, Гъливър се отчуждава не само от буржоазната цивилизация, а и от рода си, от самата си природа. И този път неговото състояние трудно може да се различи от лудостта. Уви, подобен е и печалният край на Суифт. Но все ми се струва, че сега, в категоричното разграничаване на Гъливър от човечеството, писателят не тръгва с него. Или поне не отива с него докрай. Някаква част от автора остава отсам, при нас, и наблюдава героя си с тънка насмешка. Да, човешката природа е далеч от съвършенството, човешката история е пълна с позорни примери на слабост и порочност, с тях е пълно и буржоазното ежедневие на осемнадесети век, но достатъчно ли е това, за да се мъчим да се превърнем в говорещи коне?
И тук опираме до нещо още по-интересно и значително. Какво е всъщност отношението на Суифт към хоинъмите? Са ли те неговият последен и заключителен утопичен идеал? С известна доза сигурност можем да кажем, че хоинъмите притежават идеалните черти на разумното същество, за което мечтаят мислителите на Просвещението. Но нима Суифт наистина приема безрезервно тяхната страшна емоционална нищета, тяхната пълна отчужденост едни от други — черти, които Гъливър имитира така нелепо след завръщането си у дома? Или тяхното класово разделение, основано върху принципа на естествения подбор? Случайно ли е това, че тези рационални същества не събуждат у нас нито особена любов, нито дори възхищение?
В една от своите книги известният английски критик проф. Лийвис пише: „Чистата кожа на хоинъмите, накратко, е опната върху празно пространство. Инстинктите, емоциите и животът, които усложняват проблема на чистотата и доброто държание, са оставени за яхусите заедно с мръсотията и неблагоприличието.“
Не е ли хоинъмът един опит да се доведе просветителският блян до неговите абсурдни граници? Не изиграва ли Суифт последна и неочаквана лоша шега на своите съвременници — рационалисти, с които уж се правеше, че е готов да върви чинно и почтено до самия край? Та нали той разбира чудесно, че човекът и животът са доста по-сложни от схематизираните им отражения в представите на тогавашните философи и литератори!
Един умен и чувствителен човек, един изстрадал идеалист ни се усмихва енигматично на раздяла в края на своя дванадесетгодишен размисъл върху времето и хората: „Но хоинъмите, чийто живот се ръководи от разума, се гордеят с добрите си качества толкова, колкото аз бих се гордял, че ми липсва крак или ръка — нещо, с което никой нормален човек не би се хвалил, макар да е нещастен без тях. Спирам се по-обширно на тази тема, понеже искам обществото на един английски яху да ми стане що-годе поносимо; ето защо тук умолявам всеки, който има и следа от този смешен порок, да не смее да ми се мярка пред очите.“
Нима това заключение не ни разкрива по най-красноречив начин убеждението на Гъливър (и навярно на Суифт), че човешкото достойнство би трябвало да бъде същност и поведение на хората, а не нещо изключително и че всичко, което пречи на култивирането й изявата на това достойнство, трябва да се изкорени от живота? Но знае ли някой как трябва да стане това?
За разлика от своите по-ограничени съвременници писателят не е възхитен от постиженията на прекалената буржоазна цивилизация. Той не храни и някакви лекомислени надежди за светлото й бъдеще. Нито пък вижда каква земна сила би могла да поправи хода на историята. Но Суифт не е човекомразец и песимист. Иначе какъв смисъл би имало да пише своята книга?
Информация за текста
© 1979 Александър Шурбанов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8344]
Последна редакция: 2008-06-29 14:32:31
