Той се обърна към мен, призрачното му лице почервеня. Опитах се да не се разсмея.
— С какво точно се занимават родителите ти? Не се мяркат много в града, нали?
— Баща ми е търговец на картини. Има галерии в Румъния, Лондон и Ню Йорк.
— Това звучи много вълнуващо.
— Чудесно е, но той никога не си е у дома — каза Александър. — Постоянно лети нанякъде.
Майка ми и баща ми се спогледаха.
— Време е да тръгваме или ще закъснеем — намесих се.
— Почти забравих — отвърна Александър, изправяйки се неловко. — Рейвън, това е за теб.
Подаде ми цветната кутия.
— Мерси! — усмихнах се нетърпеливо и я отворих, разкривайки невероятна червена брошка с роза. — Прекрасно е! — показах го на майка ми и баща ми. — Виждате ли? Казах ви.
— Колко мило! — въздъхна майка.
Поставих брошката над сърцето ми, докато Александър се мъчеше да я забоде. Трепереше от притеснение.
— Ау!
— Убодох ли те? — попита.
— Набоде ми пръста, няма нищо.
Погледна напрегнато капката кръв на върха на пръста ми.
Майка застана между нас със кърпичка, която взе от масата.
— Няма нищо, мамо, само малко кръв. Добре съм — бързо поставих убодения пръст в устата си.
— По добре да тръгваме — казах.
— Пол! — проплака майка ми.
Но баща ми знаеше добре. Нямаше какво да направи.
— Не забравяй палтото — бе всичко, което каза.
Хванах връхната дреха и ръката на Александър и го издърпах през вратата, изплашена, че майка ми ще го изплаши като направи знак с формата на кръст.
Можехме да чуем музика от паркинга. Никъде нямаше червено Камаро. За сега бяхме в безопасност.
— Не си забравяй якето — напомни ми Александър, докато слизах от колата.
— Ще трябва да ме топлиш — намигнах му, оставяйки го на задната седалка.
Две мажоретки, облечени като за Северния полюс, ни зяпнаха с ужасени физиономии.
Дръпнах Александър и спряхме пред главния вход. Той беше като дете, настоятелно и нервно. Разглеждаше сградата с интерес, сякаш никога не бе виждал училище преди.
— Не е задължително да влизаме — предложих.
— Не, всичко е наред — каза той, стискайки пръстите ми.
Двама футболисти в коридора спряха да говорят в момента, в който ни видяха и зяпнаха.
— Може да си вдигнете очите от пода, сега — казах, водейки Александър покрай тях.
Той разглеждаше всичко: плакатите за Снежния Бал, таблото с обявите, шкафа с трофеите. Прокара ръка през шкафчетата, докосвайки студения метал.
— Изглежда точно, както по телевизията!
— Никога ли не си ходил на училище? — полюбопитствах.
— Да.
— Боже! Ти си най-големият късметлия на света. Никога не ти се е наложило да ядеш училищен обяд. Червата ти трябва да са в перфектно състояние!
— Но ако ходех, щяхме да се срещнем по-рано.
Прегърнах го под същия банер със Снежния Бал, под който спорехме с Тревър миналия ден.
Моника Хейвърс и Джоди Картър ни подминаха и зяпнаха. Помислих, че очите им ще изскочат от кухите им глави.
Бях готова да се боря, ако кажат нещо. Но можех да се досетя, от напрежението на ръката ми, че Александър искаше да съм спокойна. Момичетата прошепнаха нещо и се изкикотиха за себе си и продължиха по клюкарския си път към салона.
— Тук не уча химия — казах, отваряйки отключена врата на кабинета по химия. — По принцип се налага да се промъквам навсякъде. Това е разнообразие.
— Между другото, винаги съм искал да разбера, защо се промъкна в…
— Виж това! — прекъснах го, сочейки към колбите на масата за експерименти. — Изобилие от мистериозно отвари и експлозиви, но това не би те притеснило, нали?
— Обичам го! — държеше епруветка, сякаш беше произведение на изкуството.
Избутах го на чин, а после написах името му на дъската.
— Някой знае ли символа на калий? Да вдигне ръка.
Той повдигна своята до тавана.
— Аз знам!
— Да, Александър?
— К.
— Правилно, издържа цялата година!
— Мис Мадисън? — каза той, вдигайки отново ръка.
— Да?
— Може ли да дойдете за момент? Мисля, че имам нужда от малко уроци. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?
— Но аз току-що ти писах отличен!
— По скоро се отнася към сферата на анатомията.
Аз се приближих. Той ме издърпа в скута си и ме целуна нежно по устните.
Чухме няколко кикотещи се момичета, минаващи покрай отворената врата.
— По-добре да тръгваме — предложи той.
— Не, всичко е наред.
— Не искам да те изключат. И без това имаме да се явяваме на танц — каза той, изправяйки ни и двамата.
Излязох навън, държейки за ръката момчето, с което имах най-голяма химия, а името му все още стоеше написано на дъската.
Когато доближихме салона, вече можех да усетя студените погледи. Всички зяпаха Александър сякаш падаше от друга планета, а мен гледаха както обикновено.
Мис Фей, скучната ми учителка по алгебра, събираше билетите на вратата.
— Виждам, че пристигна навреме за танците, Рейвън. Жалко, че не можеш да направиш същото и по алгебра. Никога не съм виждала този младеж в училище — добави, оглеждайки Александър.
— Това е защото той не идва тук — просто вземете билетите, госпожо! Прескочих представянията и дръпнах Александър вътре.
Влязохме в Снежния Бал. Не знаех дали е, защото съм с Александър, или защото е първият ми танц, но бялото никога не е изглеждало толкова прелестно. Пластмасови висулки и снежинки висяха от тавана, а пода бе покрит с сняг на прах. Изкуствен сняг бавно падаше от тавана. Всички бяха облечени в блестящи зимни рокли или панталони от кадифе и пуловери, ръкавици, шалове и шапки. Въздуха, идващ от климатика, ме накара да потръпна.
Дори и рок бандата, The Push-ups, се вписваха в темата с плетените им шапки и зимни ботуши. Напитките бяха поставени под таблото — сладоледи, сайдер и горещ шоколад.
Можех да чуя шептене, смях и въздишки докато минахме покрай скупчените студенти. И групата също гледаше към нас.
— Искаш ли да си вземем по един горещ шоколад преди някой гимназист да го развали? — попитах, мъчейки се да разсея Александър от цялото внимание.
— Не съм жаден — отговори той, гледайки танцьорите.
— Мисля, че каза, че винаги си жаден.
Групата започна да изпълнява версия на китара на „Зимно Чудо“.
