— Бихте ли танцували с мен? — попитах, предлагайки му ръката си.
Усмихнах се с наслада, когато минахме през снега към дансинга.
Бях в рая. Имах най-добрия кавалер на танците — нямаше някой по-великолепен от Александър, а той танцуваше като видение. Забравихме, че бяхме аутсайдери и се разкършихме като редовни посетители на клубове. Танцувахме песен след песен, без да спираме — „Студен като лед“, „Сладолед“, „Фрости, снежния човек“.
Бандата започна да пее, „Аз се топя с теб“. Салонът се въртеше, докато малки снежинки нежно падаха по нас. Александър и аз изпищяхме със смях, когато се спънахме в отвеян футболен сноб, строящ снежен човек на пода. Когато музиката спря, прегърнах Александър толкова силно като полудяла, сякаш това беше нашия частен танц. Но разбира се, ние не бяхме сами, както познат глас ми напомни.
— Лудницата знае ли, че си избягала? — попита Тревър, появявайки се до Александър.
Издърпах го към масата с напитките и взех два черешови сладоледа.
— Надзирателят знае ли, че си тук? — попита Тревър, преследвайки ни.
— Изчезвай, Тревър! — изръмжах, предпазвайки Александър с тялото си.
— Оу, да не би Булката на Франкенщайн да има ПМС?
— Достатъчно, Тревър! — не можех да видя реакцията на Александър, но можех да усетя ръцете му на раменете ми, теглейки ме назад.
— Но това е само началото, Рейвън, само началото! Нима не организират танци в тъмницата? Наистина трябва да дойдеш на училище, за да видиш танци — обърна се към Александър. — Но предполагам, в Ада няма правила.
— Млъквай! — изсъсках. — Нямаш ли си дама? Или това е Мат? — попитах саркастично.
— Много добре. Умна е — каза на Александър. — Но не достатъчно. Не, дамата ми е ето там — добави той, сочейки към входа.
Погледнах по посока и видях Беки, стояща нервно на вратата, облечена в дълга, плисирана пола, бледо розов пуловер, и дълги бели чорапи с мокасини.
Сърцето ми падна на пода. Почувствах се ужасно.
— Преобразих я малко — заяде се Тревър. — И това не е всичко, скъпа.
— Ако я докоснеш, ще те убия! — изкрещях, посягайки към него.
— Не съм я докоснал все още. Но има време. Танците току-що започнаха.
— Какво става, Рейвън? — настоя Александър, обръщайки ме към него.
Тревър помаха на Беки да се присъедини към нас. Тя дори не ме погледна като наближи. Тревър хвана ръката й и я целуна нежно по бузата. Потреперах и се почувствах отвратително.
— Махай се от нея! — хванах ръката й и се опитах да я отделя.
— Рейвън, това ли е момчето, което те е притеснявало? — попита Александър.
— Искаш да кажеш, че не ме познава? Не знае за нас? — учуди се гордо Тревър.
— Няма „нас“! — опитах се да обясня. — Той е бесен, защото аз съм единственото момиче в училище, което не го мисли за готин! И не иска да ме остави на мира. Но Тревър, как смееш да замесваш в това Беки и Александър!
Беки стоеше, забила поглед в земята.
— Мисля, че е време да оставиш намира Рейвън, пич, — каза Александър.
— Пич? Сега да не би да съм дружката на изрода? Можем да излизаме и да играем футбол? Съжалявам, но си имам принципи. Никакви зъби и наметала. Връщай се на гробището.
— Достатъчно, Тревър! Ще те пребия още сега! — заплаших.
— Всичко е наред, Рейвън, — прекъсна ме Александър. — Нека да танцуваме.
— Беки, махни се от него! — изкрещях, непомръдвайки. — Беки, кажи нещо! Отговори ми най-после!
— Вече каза нещо — съобщи Тревър. — И то много. Интересно как хората в този град си развързват езиците, когато реколтата на баща им може да се запали от изпусната цигара — добави той, гледайки точно към мен.
Обърна се към Александър.
— Ще разбереш кои са клюкарите по-скоро от колкото очакваш!
Погледнах към Беки, която зяпаше мокасините си.
— Съжалявам, Рейвън. Опитвах се да те предупредя да не идваш днес.
— За какво говори тя? — попита Александър.
— Да тръгваме — отсякох.
— Говоря за вампири! — издекламира Тревър.
— Вампири! — въздъхна Александър.
— Млъквай, Тревър!
— Говоря за клюки!
— Какви клюки? — попита Александър. — Дойдох тук, за да съм с гаджето си.
— Гадже? — учуди се Тревър. — Значи е официално. Да не би да прекарате цяла вечност заедно?
— Тихо! — наредих му.
— Кажи му защо нахлу в къщата му! Кажи му какво видя!
— Махаме се от тук! — казах, започвайки да вървя. Но Александър не помръдна.
— Кажи му защо му се нахвърли — продължи Тревър.
— Не казвай друга дума, Тревър!
— Кажи му защо отиде на гробището!
— Казах да млъкваш!
— И защо припадна.
— Замълчи!
— И защо се гледаш в огледалото постоянно!
— За какво говори той? — настоя Александър.
— И му обясни за това — каза, показвайки му снимката на следите от ухапване.
Александър я взе и я разгледа.
— Какво е това?
— Тя те използва — добави Тревър. — Започнах слух, който се разпространи. Накарах всички в града да повярват, че си вампир. Забавното е, че твоята скъпа, сладка Рейвън повярва на слуховете повече от всеки друг!
— Млъквай! — изкрещях и хвърлих топящия си сладолед в лицето му.
Той се засмя, докато черешовата смес се стичаше по бузите му. Александър зяпаше снимката.
— Какво става? — попита господин Харис, тичайки към нас.
Александър ме погледна с невярващ и объркан поглед. Огледа се наоколо безпомощно докато тълпата чакаше реакцията му. След това ядосано хвана ръката ми и ме издърпа навън. Напуснахме снега и се озовахме на дъжда.
— Чакай! — изкрещя Беки, тичайки след нас.
— Какво става, Рейвън? — настоя Александър, игнорирайки я. — От къде знае, че си се промъкнала в къщата ми? От къде знае за гробището? От къде знае, че си припаднала? И какво е това? — попита, натиквайки снимката в ръцете ми.
— Александър, не разбираш.
— Никога не ми каза, защо се промъкна в къщата ми — каза.
Погледнах самотния му, дълбок, бездушен поглед. Невинността му. Чувството, че не принадлежи. Какво можех да му кажа? Не можех да излъжа. Затова не казах нищо, а просто го прегърнах колкото сила имах.
Снимката падна от ръката му. И той ме избута.
— Искам да го чуя от теб — настоя.
Сълзи започнаха да се стичат.
— Отидох там, да оспоря слуховете. Исках да сложа край! За да може да живеете в мир и спокойствие.
— Значи аз бях просто призрачна история, която искаше да провериш?
