Кънтри клуба на Дулсвил беше все същия, както го помня през всичките тези години — снобарски и скучен. Магазина за професионалисти беше пълен с дизайнерски поли и чорапи, неонови топки и преоценени ракети. Имаше четири звезден ресторант, където чаша вода струваше пет долара. Почти се слях с мамините бели дрехи, освен черното червило. Но баща ми го прие. Мисля, че беше щастлив, защото бях в добра форма.
Тичах след ударите на баща ми с чувство за отмъщение, на всяка топка бе лицето на Тревър Мичъл. Удрях топките, колкото можех по-силно, и обикновено всяка се забиваше в мрежата или оградата.
— По-рано ме оставяше да спечеля! — казах му аз след като си поръчахме обяда.
— Как да те оставя да спечелиш като всеки път запращаше топката в мрежата? Поклащай се леко и следвай топката.
— Предполагам, че напоследък отпращам топката в грешната посока. Не трябваше да позволявам на Тревър да извлече най-доброто от мен. Не трябваше да вярвам на клюките или да искам да им повярвам. Толкова ми липсва Александър.
За обяд сервитьора ми донесе градинска салата и риба тон за татко. Взирах се в доматите си, яйцата и марулята.
— Татко, мислиш ли, че някога ще срещна някой като Александър?
— Какво мислиш ти? — попита той, отхапвайки от сандвича си.
— Не мисля, че ще стане. Мисля, че това е той. Той е Единственият, който хората намират само в филмите или сантименталните любовни новели. Като Хийтклиф или Ромео.
Сълзите ми се напълниха със сълзи.
— Всичко е наред, скъпа! — каза той, подавайки салфетката си. — Когато срещнах майка ти, носех очила като на Джон Ленън и имах коса дълга до средата на гърба ми. Не знаех как изглеждат ножиците или самобръсначката. Баща й не ме харесваше заради външния ми вид и възгледите ми. Но тя и аз виждахме света по един начин. А само това бе от значение. Беше сряда, когато за пръв път видях майка ти на университетската поляна с чарлстони и с бял потник, въртейки дългата си кафява коса, с втренчен поглед. Отидох до нея и я попитах какво гледа. „Тази майка-птица храни малките си. Не е ли красиво?“ каза тя. „Това е гарван!“ и тя цитира няколко реда от Едгар Алън По. Аз се засмях. „На какво се смееш?“ попита ме тя. А аз й казах, че това е гарга, не гарван. „О, това получавам от цяла нощ купонясване!“ каза тя, смеейки се с мен. „Но те не са ли еднакви красиви?“. И аз й казах точно там, точно тогава, че те са. Но тя бе по- красива!
— Ти си казал това?
— Не трябваше да ти го казвам. Особено частта с купонясването!
— Мама винаги ми е казвала, че така съм получила името си2, но не е споменала купона!
Благодарях на вселената, че в онзи ден родителите ми са гледали гарван, а не катерица. Последствията щяха да бъдат катастрофални.
— Тате, какво да правя?
— Сама трябва да го разбереш! Но ако топката се приземи на полето ти, не я забивай в оградата. Просто отвори очи и я удари.
Взехме салатата ми за вкъщи, тъй като не можах да я изям, едновременно с тенис метафорите.
Бях напълно объркана. Не знаех какво да правя. Да ударя топката или да изчакам да дойде при мен? Баща ми си говореше с негов приятел, когато чух някой да казва: „Слабо играеш, Рейвън!“ обърнах се и видях Мат, облегнат на предното игрище.
— Аз не мога да играя! — отговорих изненадана. Огледах се за Тревър.
— Не говоря за тениса.
— Не разбирам!
— Говоря за училището, за Тревър. Не се притеснявай, няма го тук.
— Следователно се опитваш да направиш нещо с мен? — попитах, стискайки здраво ракетата си. — Тук, в клуба?
— Не, опитвам се да го приключа! Имам предвид какво прави на теб и Беки и на всички останали. Дори и на мен. А аз съм му най-добрият приятел. Но ти се лепваш за всеки. А дори не ни харесваш — засмя се той. — Ние се държим ужасно с теб и ти все пак приемаш Тревър за всички нас.
— Да не би Шпионската телевизия да е тук? — огледах се за скрити камери.
— Ти придаваш пикантност на този град с твоите плашещи дрехи и отношението ти. Не те интересува какво мислят хората за теб, а този град се крепи на това какво мислят хората.
— В магазина за подаръци ли се крие Тревър? — попитах, взирайки се.
— Снежният бал наистина промени мнението на много хора. Тревър използваше всички и накрая ги правеше на глупаци. Мисля, че това бе нашия момент да осъзнаем всичко.
Осъзнах, че няма скрити камери или Тревър. Мат не се шегуваше.
— Искаше ми се Александър да те чуе! — накрая казах. — Не съм го виждала и се страхувам, че никога няма да го видя. Тревър развали всичко! — казах аз, а очите ми започнаха пак да се насълзяват.
— Майната му на Тревър.
Няколко хора се обърнаха сякаш не бе учтиво да се ругае в клуба, макар много от тях да го правеха, когато не улучеха.
— Трябва да тръгвам, Рейвън! Ще се видим — каза Мат и си тръгна.
— Хубаво е да срещнеш стар познат, Рейвън! — каза баща ми, приближавайки с красив мургав мъж след като Мат напусна.
— Хубаво е да те видя, Рейвън! Мина доста време. Изглеждаш толкова пораснала. Нямаше да те позная без червилото. Помниш ли ме?
Как да го забравя? Първия път, когато влязох в Имението, прозореца на мазето, червената шапка. Топлата целувка от красивото ново момче, което се опитваше да мине.
— Джак Патерсън! Разбира се, че те помня, но не мога да повярвам, че ме помниш!
— Винаги ще те помня!
— Вие от къде се познавате? — попита баща ми.
— От училището! — отговори Джак с блясък в очите.
— Е, какво става? — попита ме Джак. — Слуховете разправят, че тези дни влизаш в Имението през вратата.
— Е, така беше, но…
— Джак скоро се премести пак в града и пое магазина на баща му! — обясни баща ми.
— Да, минете някой ден — каза Джак. — Ще ви направя отстъпка!
— Продаваш ли кубинки и черна козметика?
Джак Патерсън се засмя.
— Предполагам, че някой неща не са се променили.
Мат внезапно се върна.
— Готов ли си, Мат? — попита Джак.
— Познаваш Мат? — попитах учудено аз.
— Братовчеди сме! Радвам се, че се върнах — имам няколко възражения относно групата, с която се движи.
Глава 21. Тъмнина и светлина
Беше събота вечер. Бях облечена с тениската The Cure и черни боксерки и гледах Дракула на забавен кадър. Спрях на частта, в която Бела се опира на спящата Хелън Чандлър и си припомнях онзи път, когато Александър ме целуна на кожения си диван. Гледах с копнеж екрана и си взех още кърпички.
Звънецът иззвъня, прекъсвайки самосъжалителния ми транс.
— Вие отворете! — извиках, забравяйки, че семейството ми са на кино.
Погледнах през шпионката, но там нямаше нищо. После погледнах отново и видях слабичката Беки да седи на прага.
