— Дойдох да изпия кръвта ти, — беше Били.
— Изглеждаш божествено! Ти си най-сладурският вампир, когото съм виждала — казах…
— Наистина? Тогава ще нося костюма на училище в понеделник.
— Не, няма, — скара се баща ми. — Един радикален в семейството е повече от това, което мога да понеса.
Баща ми погледна към майка ми, търсейки помощ. Били ми намигна и отлетя.
Джеймсън излез от Имението, държейки черно яке.
— Ето палтото Ви, г-н Мадисън, — каза, подавайки якето на баща ми. — Момчето не искаше да го пусне. Нещо, свързано с парфюма на дъщеря ви.
Бях много засрамена, но се топях отвътре.
— Хубаво е да Ви видя, мис Рейвън.
Исках да видя Александър. Исках да го видя още сега. Исках да видя лицето му, косата му, очите му. Исках да видя дали си беше същият, дали още усещаше силната ни любовна връзка. Или е помислил, че всичко е било лъжа.
Сякаш бе прочел мислите ми, Джеймсън каза:
— Няма ли да влезеш?
Влязох, благодарна, че срещата — или кръвопролитието — щеше да бъде лично. Беше тихо, музиката не пулсираше от таванската стая, и тъмно, със само няколко свещи, осветяващи пътя. Проверих хола, трапезарията, кухнята и коридора. Изкачих се по величественото стълбище.
— Александър? — прошепнах. — Александър?
Сърцето ми се блъскаше в гърдите, умът ми бе френетичен. Надникнах в баните, библиотеката, голямата спалня.
Чух гласове в стаята с телевизора.
Ренфилд доносничеше на доктора за Граф Дракула. Беше сцената, на която Александър ме бе целунал и аз изгубих съзнание. Седнах на дивана и гледах нетърпеливо телевизора цяла минута, чакайки го да се върне. Но станах нервна и се върнах в коридора.
— Александър?
Погледнах стълбището с избелял червен килим, водещ към таванската стаичка. Неговото стълбище!
Вратата над скърцащите стълби бе затворена. Неговата врата. Неговата стая. Стаята, която не би ми позволил да видя. Нежно почуках на вратата.
Останах без отговор.
— Александър? — почуках отново. — Аз съм, Рейвън. Александър?
Зад тази врата бе светът му. Светът, който никога нямаше да видя. Светът, в който се криеха отговорите на всички негови мистерии — как прекарва дните си, как прекарва нощите си. Завъртях дръжката, вратата изскърца и леко се отвори. Не беше заключено. Не исках нищо друго, освен да я отворя. Да надничам. Но после се замислих. Така започна всичко: с моето надничане. Нищо ли не бях научила? Затова поех дълбоко дъх и реагирах срещу импулса си. Затворих вратата и забързах надолу по скърцащото му стълбище, а после по главното, с нова увереност. Спрях на отворената предна врата, и чувствайки отново някакво присъствие, се обърнах.
Там стоеше той, като Рицар на Нощта, гледащ право в мен с тези тъмни, дълбоки, прекрасни, успокояващи, самотни, очарователни, интелигентни, замечтани, емоционални очи.
— Никога не съм искала да те нараня, — изтърсих. — Не съм това, което Тревър каза. Винаги съм те харесвала заради самия теб!
Александър не проговори.
— Бях толкова глупава. Ти си най-интересното нещо, случвало се някога в Дулсвил.
Сигурно си мислиш, че съм такова дете.
Той отново не каза и дума.
— Кажи нещо. Кажи, че се държах детински. Кажи, че ме мразиш.
— Знам, че си приличаме повече, отколкото се различаваме.
— Наистина ли? — попитах изненадана.
— Баба ми ми каза.
— Тя говори с теб? — казах, чувствайки внезапен полъх на хлад.
— Не, тя е мъртва, глупаче! Видях цветята.
Той протегна ръка, за да хване моята.
— Искам да ти покажа нещо, — той каза мистериозно.
— Стаята ти? — попитах, сграбчвайки ръката му.
— Да, и нещо в стаята. Най-после е готово.
— То? — Въображението ми полудя. Какво правеше Александър горе в стаята си? Беше ли „то“ живо, или пък мъртво?
Той ме поведе по голямото стълбище, а после по скърцащите стълби. Неговите стълби.
— Сега знаеш тайните ми, — каза той, отваряйки вратата. — Или поне почти всички.
Беше тъмно, като изключим лунната светлина, които преминаваше през малкото прозорче. Удобен стол и двоен матрак стояха на пода. Черен юрган откриваше червените чаршафи. Легло като на всеки друг тийнейджър. Не ковчег. После забелязах картините. Биг Бен с прилепи, летящи около часовника, замък на хълм, Айфеловата кула на обратно. Имаше тъмен портрет на възрастна двойка с готически дрехи, заобиколена от голямо червено сърце. Там бе и гробището на Дулсвил, а баба му се усмихваше над надгробния си камък. Картина, гледана от малкото му прозорче, като навсякъде имаше деца, облечени с костюми за Хелуин.
— Тези са от тъмния ми период, — пошегува се той.
— Поразителни са, — казах, приближавайки се.
Имаше боя навсякъде, дори и на един куп на пода.
— Ти си страхотен!
— Не бях сигурен, че ще ти харесат.
— Невероятни са!
Забелязах едно платно, покрито с чаршаф, върху един статив в ъгъла.
— Не се страхувай, няма да те ухапе.
Спрях пред него, чудейки се какво крие чаршафа. И още веднъж въображението ми ме предаде. Взех ъгълчето на чаршафа и бавно го махнах, точно както бях направила с плата върху огледалата в мазето на Александър. Бях зашеметена.
Гледах себе си, облечена за Снежния Бал, с брошка с червена роза, закачена на роклята ми. Но носех кош с формата на тиква над рамото си, Сникърс в едната ръка и пръстен с паяк в другата. Отгоре блещукаха звезди, сняг се сипеше около мен. Усмихвах се невероятно самодоволно през блещукащи фалшиви вампирски зъби.
— Изглежда точно като мен! Не знаех, че си художник! Е, знаех за онези рисунки в мазето, и после боята по пътя… Нямах и идея.
— Това беше ти? — той попита, мислейки.
— Защо седеше насред пътя?
— Отивах в гробището да нарисувам онази картина с надгробната плоча на баба ми.
— Не носят ли повечето художници малки тубички?
— Аз си правя мои собствени.
— Нямах си и представа. Ти си художник. Сега всичко се нарежда.
— Радвам се, че ти харесва, — каза той облекчено. — По-добре да се върнем на партито, преди да им дадем повод за клюки.
— Сигурно си прав. Знаеш как се разпространяват слуховете в този град.
— Не е ли странно? — попита той, подавайки ми сода, отново на поляната, след като се бяхме смесили с облечените в черно граждани на Дулсвил. — Тази вечер не сме аутсайдери.
— Нека се наслаждаваме сега. Утре всичко ще си дойде по старому.
Хората на партито се усмихваха и се забавляваха.
После забелязах фигура в далечината, която бягаше по шосето.
