— Тревър! — казах с въздишка. — Какво прави той тук?
— Той е чудовище! — той изкрещя, наближавайки партито. — Цялото му семейство.
— Не отново! — казах.
Всички гледаха Тревър.
— Александър, влез вътре, — настоях. Но той не помръдна.
— Той се мотае в гробището с откачена цел! — Каза Тревър, сочейки моя готически приятел. — Нямаше прилепи в този град, преди идването му! — извика той.
— Преди ти да дойдеш, нямаше загубеняци в града! — казах.
— Рейвън, успокой се, — баща ми ме смъмри непреклонно.
— Спрете това! — каза Мат, пробивайки си път напред, а Джак Патерсън бе зад него.
— Виж! Атакуваха ме! — Тревър възкликна, сочейки драскотина на врата си. — Прилеп ме атакува! Ще хвана бяс!
— Стига, Тревър, — каза Мат изморено.
— Стана, когато идвах насам. Потърсих те у вас и майка ти каза, че си на парти в откаченото Имение. Как така? Трябваше да се мотаеш с мен!
— Ти си причини това, — отговори Мат. — Писна ми да те карам на разни места из града, за да разпространяваш глупави слухове. Доста дълго си игра с мен, Трев.
— Но бях прав! Те са вампири! — извика Тревър.
— А аз бях прав да не те поканя, — каза Мат.
— Вие сте луди. Правите парти с откачалки! — оспори Тревър, зяпайки ни всички.
— Добре, Тревър, това е достатъчно, — каза баща ми, пристъпвайки към него.
— Нямам нищо общо с това, — каза обърканият Александър.
— Това вече го знаем, — потвърдих.
— Но… — Започна Тревър, а в ядосаните му очи си личеше, че иска кръв.
— Бих предпочел да не се обаждам на баща ти, — каза баща ми, слагайки ръката си на рамото на Тревър.
Тревър беше бесен, но парата му свършваше. Нямаше никой, който би се вързал на шегите му, който би застанал на неговата страна, който мислеше, че е прекрасен, само защото е вкарал печеливш гол. Нямаше смеещи се момичета, които искаха да ходят на срещи с футболен сноб, или да се мотаят с него, защото е популярен. Нищо друго не му оставаше, освен да напусне.
— Само почакай — баща ми притежава целия град! — каза той, изчезвайки като буря. Беше единственото, което можеше да каже.
— Не забравяй да сложиш лед, — посъветва го майка ми, сякаш бе Флорънс Найтингейл.
„Трябва ми пистолет, не лед, Мамо.“
Всички гледахме, докато Тревър достигна портата и излезе най-сетне навън.
— Е, трябваше да е пееща телеграма, но са объркали инструкциите, — пошегува се баща ми. Тълпата се разсмя облекчено.
Александър и аз удобно се облегнахме един на друг. Децата започнаха да тичат наоколо, преструващи се, че са вампири.
По-късно, след като Александър каза „довиждане“ на всички съседи, Беки ме намери да почиствам масата за освежаване.
— Съжалявам, — каза тя.
— Ще продължиш ли да се извиняваш до края на живота си?
Прегърнах я в стил „Руби“.
— Ще се видим утре, — каза Беки. Очите й бяха уморени.
— Мислех, че родителите ти вече са си тръгнали.
— Придържат се към живота във фермата, знаеш. Ранно лягане и ранно ставане.
— Тогава с кого се возим? — попитах объркана.
— Мат.
— Мат!
Тя се усмихна с усмивката, която казваше „Влюбена съм“.
— Не е такъв сноб, какъвто изглежда.
— Знам. Кой би помислил?
— Никога не е карал трактор, — каза Беки. — Мислиш ли, че го казва на всяко момиче?
— Не, Беки. Мисля, че наистина го мисли.
— Хайде, Беки — извика Мат, както преди бе викал Тревър.
— Ще ви настигна след минута, — казах аз.
Помагах на Джеймсън с последните боклуци от партито, когато Александър се спусна по стълбите, носещ наметало, със зализана назад коса и фалшиви вампирски зъби.
— Моят вампир-мечта — казах.
Той ме придърпа близо до себе си в коридора.
— Опита се да ме спасиш тази вечер, — каза той. — Ще ти бъда вечно благодарен.
— Вечно, — казах със самодоволна усмивка.
— Да се надяваме, че някой ден ще ти върна услугата.
Хилех се, докато той ме хапеше по врата.
— Не искам да си тръгвам, — изхленчих. — Но Беки ме чака. Да се видим утре? — попитах. — Някое прилеп-време? Някой прилеп-канал?
Той ме изпрати до вратата и игриво ме ухапа по врата с изкуствените си зъби.
Засмях се и се опитах да издърпам фалшивите зъби от устата му.
— Ау, — оплака се той.
— Не трябваше да ги закрепиш със Суперлепило!
— Рейвън, нали вече не вярваш във вампири? — попита той.
— Ти ме излекува от това, — отговорих. — Но ще задържа черното червило.
Той ме дари с дълга, ангелска целувка за лека нощ.
Когато се обърнах, за да тръгна, забелязах гравираното огледало на Руби на земята и го взех. Отворих го, за да махна червилото си. Видях в него отражението на вратата на Имението.
— Сладки сънища, — чух Александър да ми казва.
Но той не се бе появил в огледалото.
Обърнах се. Ясно го виждах как седи на прага.
Но когато проверих огледалото, него го нямаше!
Когато отново се обърнах, видях пред лицето си само дръжката на вратата с форма на змия. Отчаяно се хванах за нея.
— Александър! Александър!
Отдръпнах се от вратата, не вярвайки. Бавно отстъпих и се загледах в прозорчето на таванската стаичка. Прозорчето светна.
— Александър! — повиках го.
Той се подаде иззад набръчканите завеси, моето Готическо момче, моят Готически приятел, моят Готически принц, моят Рицар на нощта. Гледащ надолу към мен с копнеж. Той докосна с длан стъклото. Аз стоях, без да показвам емоции. Когато се приближих, той се отдръпна от завесата, а светлината внезапно угасна.
Глава 22. Краен срок
Детската ми мечта се бе сбъднала, но бе по-голям кошмар, отколкото си бях представяла. Лежах будна цяла нощ, опитвайки се да проумея всичко.
Наистина ли беше момчето, в което бях влюбена вампир? Щях ли да прекарам вечността като готин безсмъртен?
Не реагирах на това развитие, както винаги бях мечтала. Не вдигнах телефона, за да се обадя на CNN.
