колос от скали и лед с диаметър осем километра, дошъл от Вселената и сблъскал се със Земята…
Да, това беше най-големият въпрос, решаващият. Въпросът, на който Матю Дракс знаеше най-малко отговора: Колко време е минало от сблъсъка с кометата?
Във всеки случай много повече, отколкото беше предполагал. Това междувременно му стана ясно. Големият взрив далеч не е станал преди няколко седмици, не и преди няколко месеца. Ами преди години. Дракс преглътна с мъка.
Дори и това предположение представяше нещата в по-слаба светлина. О, направо си беше опашата лъжа! Един от жалките опити за самозалъгване! Сякаш в ухото му седеше някакво малко човече, което не се уморяваше да му втълпява и с всяка дума този въображаем нещастник се опитваше да представя нещата като безобидни.
Но за Мат Дракс беше достатъчно само да се огледа, за да види, че няма място за разкрасяване на нещата. Трябваше само да си припомни какво се беше случило, откакто излезе от останките на катастрофиралия си самолет…
Нямо поклати глава. Не, всичко беше така. Всичко съвпадаше. И той направи едно-единствено заключение: Той, командирът Матю Дракс, пилотът от американските BBC, беше кацнал в бъдещето! Макар и все още да се намираше на добрата стара Майка Земя, нейното лице се беше променило коренно, след като „Кристъфър-Флойд“ се стовари върху нея с всичка сила, като титаничен юмрук на някакъв разгневен бог. И оттогава… беше минало много, твърде много време.
На Мат му се искаше да мисли за десетилетия. Или пък това му нашепваше другият глас (може би този на разума, който искаше да го предпази да не полудее). Но той го знаеше по-добре, отдавна вече. И накрая изрече това си познание, макар и с половин глас и с горчивина: — Столетия…
Трябва да са минали векове след сблъсъка с кометата, без съмнение. Твърде много неща се бяха променили, за да е станало в кратък период от време! Географията вече не отговаряше на онази, която Мат познаваше, флората и фауната се бяха променили коренно. Гъмжеше от растения и животни, които не бяха отбелязани в никоя енциклопедия в света. Мат беше видял гигантски плъхове, чудовищни скакалци и… още много неща. Забрани на спомените си да изкарват повече наяве тези картини на ужасите. Инак щеше да стигне до лудост, от която, както се вижда, бягаше с този модерен военен джип, който вероятно беше на неколкостотин години…
Ноона се сепна в леката си дрямка. Клепачите й се отвориха изведнъж като ципа на презрели плодове. Всичката умора отлетя и тя отново зорко се заоглежда наоколо — и не откри нищо освен тъмнина.
Тъмнина, но, в която както и преди нещо продължаваше да шумоли, да скърца, да пука. В която се движеха неща, безименни и невидими.
Или пък в крайна сметка съвсем не бяха безименни? Не носеха ли онези мрачни имена, които бяха добре познати на шаманите? Там навън не се ли прокрадваха демони или изпратени от боговете слуги, изпълнители на всемогъщата им воля?
Ноона чувстваше как това подозрение се сгъстява у нея. Студено като лед, изведнъж заседна в гърдите й и я накара отново да изтръпне от ужас.
Може пък и в това да се криеше причината, че ордата не изпрати ловци по следите им. Навярно шаманът се беше заел с проблема. Вероятно беше призовал богове или — още по-зле — демони, които сами да се заемат с престъпника Ларн и помощничката му!
И сега бяха тук, бяха открили жертвите си. Играеха си с тях. Само с присъствието си подклаждаха страха им. Преди да ги нападнат, безмилостно и жестоко!
— Спокойно — чу Ноона гласа на Ларн и едва сега осъзна, че цялото й тяло трепери. — Спокойно — продължи да шепне той, не трябва да се страхуваш. Там няма нищо. Аз съм до тебе.
— Но — опря му се Ноона с треперещ глас, — не чуваш ли това? — Тя млъкна, дори задържа дишането си, за да не пропуснат дори и най-слабия шум в мрака.
Ларн също се ослуша, може би само заради Ноона, за да я успокои. После поклати глава. Ноона, която лежеше с пртиснат към него гръб, видя това в сянката на Ларн, която догарящият огън хвърляше върху нея.
— Там няма нищо — потвърди той и повтори: — Само вятърът. Тук, в зеления Юг вятърът говори с по- различен глас, отколкото в студените северни страни.
Ноона бавно кимна.
— Да, може и така да е. Но нещо се движи в мрака.
— Фреккойшерите — рече Ларн. — Тази нова страна е чужда и за животните. Навярно това ги прави неспокойни.
— Да, сигурно имаш право.
Бяха вързали двете ездитни животни на около половин хвърлей копие от лагера си. Фреккойшерите миришеха силно и привличаха комари и разни други гадини, поради което не беше желателно да са в непосредствена близост до тях.
Ноона си поотдъхна и си легна по-удобно.
— Не си ли уморена? — прошепна Ларн и се притисна още по-плътно до нея. Ноона забеляза, че той беше смъкнал кожения си набедреник. Нещо твърдо и горещо докосваше задните й части. Самият Ларн очевидно не беше уморен, напротив…
Ноона нямаше нищо против това му неуместно предложение. От една страна, защото това щеше да разсее страховете й и да отклони вниманието й от шумовете на нощта. И от друга страна, отдавна очакваше Ларн да прояви към нея подобен интерес, за да й се прище да пропусне удобния случай.
Откакто през втората нощ след бягството си го бяха направили за пръв път, Ноона знаеше, че обича Ларн повече и по по-различен начин, отколкото като брат и че винаги е имала тази любов у себе си;
Ларн беше първият мъж, на когото позволи да се приближи толкова близо и да стане едно цяло с нея. Той, напротив, беше натрупал опит, но Ноона не го упрекваше за това. Във всеки случай обиграността на Ларн в любовните работи й носеше лична изгода.
Ала през тази нощ съвместният им живот беше по-различен, отколкото в предшестващите. Защото имаше твърде скорошен, недовършен край…
Ноона се сгърчи в обятията на Ларн и той спря.
— Какво има? — изпъхтя той с лице, толкова плътно над нейното, че тя усети вкуса на диханието му.
Ноона гледаше настрани, в посоката, където знаеше, че се намират фреккойшерите.
— Там! Чуй де!
Ларн проследи погледа й, без да види нещо в мрака, но чу онова, което и Ноона беше чула!
Възбудено тупуркане, жужене и стържене на крила, а към всичко това — дрънчащи шумове. Грухтене и ръмжене като на някакво животно. Накрая сухо изтръгване и хрускане и някакъв странен влажен звук, който последва непосредствено…
…и тогава нещо полетя към Ларн и Ноона!
Нещо тъмно, което бухна глухо на земята пред тях. Нещо топло, лепкаво опръска лицата на двамата. Тъмното нещо се завъртя два пъти около собствената си ос и после спря.
Онемели от страх и ужас, но все още плътно притиснати в обятията си, Ноона и Ларн срещнаха погледа на едни очи от полиран чер камък.
Мъртвите очи на фреккойшер, чиято откъсната глава беше запокитена към тях!
Ноона не беше в състояние да се помръдне дори и най-малко. Гледаше като хипнотизирана черните очи върху черепа на фреккойшера, земята, под който се обагряше с тъмна влага. Струваше й се като че ли стомахът й се е превърнал в гнездо на червеи, които се извиват и вплитат като змии едни в други, като същевременно се опитват да изпълзят към гърлото й.
Но Ларн преодоля страха светкавично. Реагира. И го направи бързо и целенасочено. Изтърколи се от Ноона към огъня. Животното — а само животно можеше да е извършило ужасното дело, Ларн беше сигурен в това — би се страхувало от пламъците.
Скачайки на крака, Ларн посегна слепешката към оръжието си, намери го и го грабна. Сам си го беше измайсторил: дълга колкото половин човешки ръст тояга, обработена на огън и удобна за захващане, в чиито краища беше вградено и закрепено по едно острие, дълго един лакът, леко извито и двуостро.
