гласът му прозвуча като такъв, какъвто си беше: безинтересен и… след глупавия опит с всички сили да даде кураж на самия себе си.
Още едно признание трябваше да направи пред себе си. Търсеше другите не само от приятелски чувства. Естествено че приятелството и свързаното с него чувство за дълг бяха най-меродавната причина за търсенията му. Но имаше и друга: Ако намереше другите, нямаше да бъде единственият чужденец в този свят и в това измерение на времето. Нямаше вече да бъде сам.
И тази мисъл беше непочтена, сети се Мат. Защото не беше сам.
Обърна глава и погледна към седалката до себе си. Към Аруула.
Аруула, варварското момиче. Което заради Маддракс се беше разделило с ордата си, за да го придружава.
Аруула спеше, макар джипът непрекъснато да трополеше по неравностите на горския терен и Мат караше превозното средство на зиг заг между дърветата. Мъничко завиждаше на своята спътница заради този й сън. И същевременно съжаляваше, че не можеше да я наблюдава на лунната светлина, тъй като непрекъснато трябваше да насочва вниманието си напред.
Защото Аруула беше красива. Въпреки сплъстената си коса и препаската от кожа на тарак, която носеше. Беше красива, беше умна и храбра, и силна.
В друго време и друг свят Аруула щеше да бъде момиче за женене…
Мат Дракс се намръщи и отново се съсредоточи в шофирането. Имаше един несполучлив брак зад гърба си… От друга страна, от развода му бяха минали неколкостотин години. Може би междувременно беше узрял за нова връзка…
Ухили се по младежки и почти без да забележи, протегна дясната си ръка към Аруула и докосна голата й кожа. Беше кадифена и мека въпреки суровия живот, който водеше.
За съвсем кратък миг Мат имаше впечатлението, че тя примига. Но когато се вгледа по-внимателно, клепачите й не се движеха. Единствено дишането на Аруула, изглежда, се беше поускорило в сравнение с преди и на устните й се беше изписал намек за усмивка. Мисълта, че тя само се преструва, че спи и тайничко се наслаждава на докосването на ръката му върху откритата й кожа, предизвика у Мат нервност, каквато отдавна не беше чувствал. Твърде отдавна…
Аруула хранеше към него нещо повече от другарски чувства. Още когато го смяташе за бог, без да се колебае, беше готова да му се отдаде, за да зачене дете от него. Мат беше отхвърлил предложението.
Но и сега, когато Аруула знаеше, че мъжът, когото наричаше Маддракс, не е бог, а само човек (макар и не обикновен според разбиранията й), въпреки това чувстваше влечение към него. Във всеки случай заради него напусна ордата, която беше нейното семейство.
И Мат от своя страна не можеше да отрече, че отвръща на чувствата на младата варварка. Нещо повече, към нея изпитваше привързаност каквато не е имал към никого преди това. Което не на последно място се дължеше на факта, че Аруула до известна степен го познаваше отвътре и отвън. Макар че след първата им среща бяха минали едва няколко седмици.
Аруула притежаваше особен талант. Можеше да вижда зад нещата, да прозира през хората. Долавяше настроенията и мислите им. Тя наричаше тази дарба подслушване. Във времето, от което идваше Мат, това се казваше телепатия.
Благодарение на тази си способност Аруула имаше направо светкавичен напредък в изучаването на английски език. Още докато бяха в ордата, Аруула можеше да се обяснява на завален английски. А за краткото време, откакто двамата бяха на път, момичето беше научило още удивително много неща.
Мат не се съмняваше, че благодарение на дарбата си тя черпи езиковите си знания направо от него. Никога не се беше занимавал сериозно с пситалантите, във всеки случай не се е и съмнявал, че съществуват. И Аруула беше живото доказателство за това.
Самият той съвсем не беше бездарен по отношение на езиците. Наред с матерния си език можеше съвсем добре да се разбира с хората на немски, в края на краищата през последните години служеше във военна база близо до Берлин. Освен това говореше сносно френски.
Въпреки това — и макар че поне отчасти беше съставен тъкмо от тези три езика — досега не беше се научил да се обяснява свободно на езика на хората от това време. Макар и да знаеше редица понятия, все още разчиташе на жестовете, за да го разбират.
Но Аруула не се уморяваше да го учи. И докато не се натъкнаха на следите на втората „огнена птица“, почти нямаха друга работа, освен да си дават взаимно уроци по чужд език.
Мислите на Мат секнаха, когато косо отпред внезапно откри нежен проблясък на светлина между дърветата. Какво ли беше това? Лагерен огън ли?
А какво друго? Мат беше осъзнал, че неща от всекидневието като електрически крушки и джобни фенерчета вече не съществуваха в този свят. Но едно нещо си беше останало същото: Там, където нощта се осветяваше, най-често имаше хора!
Мат корегира посоката и същевременно потърси опипом Аруула, лекичко я разтърси. Младата варварка се сепна в дрямката си — и незабавно се събуди напълно. Отрано се беше научила, че всяко прекъсване на съня може да е свързано с някаква голяма опасност.
Матю задържа ръката си на рамото й.
— Всичко е наред — успокои я той. — Виждаш ли огъня? Посочи напред. — Да видим какво…
Не успя да довърши изречението. Защото в същия момент в далечината се разнесе вик, ясен и пронизителен, който заглуши дори ръмженето на мотора. Панически вик на жена!
Един вечен миг не се случи нищо. Всичко изглеждаше като вкаменено, дори и вятърът беше стихнал и всичките шумове бяха заглъхнали.
Тогава Ноона започна да крещи. Не силно и остро. Викът се надигаше на порции в гърлото й, за да излети след това от устните й. Приличаше на изстрел при старт.
Изведнъж на сцената настана оживление. Сякаш самият свят беше спрял да диша и сега отново си поемаше дъх и сърцето на всички неща биеше по-бързо и по-силно, отколкото преди.
Ларн се озова със скок между Ноона и чудовищното създание, за да прикрие спътницата си. Също и… нещото се раздвижи. Без обаче да се помръдне от мястото си. Приведе се, създаде впечатление като че ли се свива в себе си и все пак си остана огромно.
На пръв поглед човек можеше да си помисли, че някое от чепатите дървета, които ограждаха края на просеката, ненадейно се е събудило за живот. Кожата на вселяващото страх същество наподобяваше по структура и цвят тази на говедата. Под нея се изпъваха мускули като въжета, подобни на разкривени клони и коренища, толкова напращели, че нашарената с белези кожа изглеждаше сякаш ще се пукне под мощния им напън.
Самият Ларн не беше дребосък, напротив, беше един oi най-представителните младежи на своята орда. Но създанието, което сега стоеше насреща му, го превишаваше с почти две глави, макар че стоеше леко приведено напред и беше присвило глава към раменете си.
Тази глава…
Ларн трябваше да се овладее, за да не се ужаси. Защото главата на това същество беше онова, което предизвикваше най-силно неприятното чувство, макар и само бликащата от сила титанична фигура на другия да внушаваше страх. Защото тази глава, въпреки че чертите й бяха деформирани и обезобразени — без съмнение беше човешка!
До по-нататъшни наблюдения или дори до разсъждения Ларн не стигна. Защото съществото го нападна!
От място скочи върху Ларн. Дори и само силата, която имаше в краката му, трябваше да е огромна. Защото колосът долетя като почти безтегловен, светкавично бързо и с изпънати напред ръце и раззината паст, от която напираше някакво ръмжене, силно като че излизаше от сто гърла.
Но и Ларн беше бърз и в тази първа размяна на удари беше по-чевръст от противника си. Направи нещо като стъпки при танца степ, настрана, но с едно завъртане тикна оръжието си към противника и го накара да опита двете остриета. Едното мина през лицето на другия и остави дълга почти колкото пръст рана, другото улучи голото му рамо — и не направи почти нищо!
Сякаш Ларн беше ударил в скала. Мускулите и месото под кожата изглеждаха като от желязо.
За нищожен миг Ларн се подаде на тази изненада. Момент, който беше достатъчен за противника му.
