двете ми съученички, които все по-упорито проявяваха измъчената закачливост на сватовници. Те се бяха разпоредили кой къде да седне.
Следобед се състезавахме и спечелихме. Училището, модерен замък в покрайнините на иначе бедно въглищарско градче, бе домакин на един тур състезания от щатски мащаб, които продължаваха и в събота.
Петък вечерта устроиха забава във физкултурния салон. Танцувах най-много с Моли, макар че тя ме подразни, като започна да кокетничи с момчетата от отбора на Харисбърг, щом повлякох Джудит и Катарин по дансинга, понеже ми стана съвестно за тях. И тримата бяхме спънати в танците; само когато бях с Моли, отстрани изглеждаше, че играя добре, защото тя умело изплъзваше нозе да не я настъпя, като притискаше лице до влажната ми риза. Салонът бе окичен с оранжево-черни гирлянди по случай празника Всех святих, а по стените бяха накачени знамената на всички състезаващи се училища. Свиреше състав от дванадесет момчета, които блажено надуваха тъжните мелодии на онази година; „Терзания“, „Близо до теб“, „Това е моето желание“. Развързаха огромния букет от балони, който досега бе прикрепен към стоманените греди, кръстосани под тавана. Поднесоха ни розов пунш и едно момиче от домакините ни поздрави с песни.
Джудит и Катарин решиха да си тръгнат преди края на забавата и аз накарах Моли да дойде с нас, макар че тук тя буквално се разтапяше от удоволствие; съвършената й кожа над облото деколте бе поруменяла и все едно гланцирана. Леко смутен, осъзнах със собственическо чувство и съжаление, че в Олинджър тя не бе свикнала на такова внимание при съперничеството на тамошните празноглавки. Четиримата се върнахме заедно до къщата, където бяхме настанени: голяма бяла постройка, собственост на възрастно семейство, кацнала в благопристойно уединение едва ли не сред бордеи. Джудит и Катарин тръгнаха по алеята към входната врата, но аз и Моли продължихме да се разхождаме из околните улици — плахо решение, което, мисля, се роди по нейна инициатива. Извървяхме мили и някъде след полунощ се отбихме в една закусвалня фургон. Аз си поръчах сандвич с месо, а тя — кафе, нещо, което ми направи голямо впечатление. Върнахме се и си отворихме сами — бяха ни дали ключ. Ала вместо да се качим по стаите си, ние седнахме в тъмната дневна и с часове продължихме да разговаряме тихичко.
Какво си казахме тогава? Аз говорех за себе си. Трудно е да се чуеш отстрани, още повече да запомниш какво си приказвал, тъй както би било трудно на един съживен кинопрожектор да забележи през обектива си сенките, които светлината му хвърля встрани. Ако възпроизведа — бих ли могъл? — монолога си през повратните часове на онази нощ, с всичките му причудливи изрази, ще похабя картината: дневната, отдалечена на мили от дома ми, през пролуките между завесите надничат уличните лампи, нашарили тапетите с дълги светлисти ивици, домакините и съученичките ни спят горе, нижа шепотно разказа си, Моли, ободрена от кафето, седи на пода до стола ми, протегнала върху килимчето нозе в копринени чорапи, и онова странно излъчване на стаята, непозната атмосфера без вкус и мирис.
Спомням си един разговор. Струва ми се, че описвах бушуващите вълни на страх от смъртта, които ме заливаха от ранно детство, веднъж на две-три години, и завърших с предположението, че се иска голяма смелост да бъдеш атеист.
— Но аз се обзалагам, че и ти ще станеш атеист — каза Моли. — Само за да докажеш на себе си, че не се страхуващ от нищо.
Почувствах, че тя ме надценява, и бях поласкан. След няколко години, когато още помнех думите й, осъзнах колко трогателно наивно е било схващането ни, че атеистът е самотен бунтар, защото атеизмът сплотява многолюдни тълпи и за тях забвението след смъртта (гъстото оловно море, дето ме потапяше навремени) е дреболия, която им тежи не повече от портфейла в задния джоб. Тази смешна, повърхностна и невярна преценка за света блещука в спомена ми за нашия разговор като една от безбройните кибритени клечки, които запалихме тогава.
Стаята се задими. Уморих се да седя на стол и като легнах до нея на пода, погалих безмълвно бледата й ръка, ала още бях много стеснителен и не посмях да въздействувам върху тази безлична атмосфера, понеже не знаех, че е податлива. На горната площадка, когато се запътвах към вратата си. Моли застана пред мен със свенлив поглед и взе, че ме целуна. Тромаво нахлух в неутралната зона, която ме очакваше. Червилото се размаза около устата й на загрозяващи петънца; сякаш ми бяха дали лице, което да изям, но ми пречеха черепът под кожата и зъбите зад устните. Останахме дълго в осветения коридор, докато не почувствувах болка в превития си врат. Когато накрая се разделихме и се шмугнахме по стаите си, краката ми трепереха. В леглото си помислих: „Алън Дау се мята като риба на сухо“ и осъзнах, че за пръв път мисля за себе си в трето лице.
В събота сутринта загубихме. Бях сънен, многословен и надменен, та някои ученици от публиката започнаха да ме освиркват още щом отворех уста. На сцената се качи директорът на училището и ни смъмри, което окончателно провали и мен, и тезата ми. Във влака на връщане Катарин и Джудит направиха така, че да седнат зад нас с Моли, но не можеха да ни шпионират добре, защото виждаха само част от главите ни. При това пътуване към къщи за пръв път разбрах какво значи да удавиш унижението си в тялото на жена. Единствено допирът на лицата ни заглушаваше ехото на онова освиркване. Когато се целувахме, под клепачите ми бликваха червени потоци, които заливаха враждебните присмехулни лица от публиката, ала щом отлепяхме устни, ярките струи се оттичаха и лицата им се открояваха отново, още по-натрапчиви. Потръпващ от срам, аз заравях лице в рамото й, потапях се в топлия му мрак, а воланчетата на натруфената й якичка гъделичкаха носа ми. В гимназията представителките на другия пол ми се струваха високомерни и недостижими: според вестниците те бяха чудовищни жертви на покорството. Но ето че сега Моли ми вдъхваше увереност с гъвкавите леки движения на тялото си, в които, странно, имаше нещо съвсем земно.
Родителите ни бяха дошли да ни посрещнат. Порази ме видът на мама — изглеждаше толкова уморена. От двете страни на носа й имаше сини вдлъбнатинки и тая коса все едно не бе нейната, а някаква сивееща проскубана перука, която бе нахлупила нехайно. Тя беше пълна жена и тежките меса, дето обикновено носеше наперено, сякаш са богатство, сега се разливаха, изплъзнали се от нейната власт и под мъждивата светлина на перона на човек му се струваше, че тегнат върху света.
— Как е дядо? — попитах аз. Беше се залежал от няколко месеца с бодежи в гърдите.
— Продължава да пее — отвърна ми почти троснато тя.
За да се развлича при прогресивната си слепота, дядо бе започнал да си пее и по всяко време на денонощието редеше със звучния си старчески глас химни, хумористични народни песни и църковни напеви. Сякаш колкото по-дълго живееше, толкова повече се избистряше паметта му.
В уединената хралупа на колата раздразнението на мама стана още по-явно; мрачното й мълчание ме потиска.
— Много уморена изглеждаш, майко — рекох аз, опитвайки се да заема настъпателна позиция.
— Ти първо себе си погледни — отвърна тя. — Какво е станало? Оклюмал си като мъж, женен от години.
— Нищо не е станало — излъгах аз. Страните ми пламтяха, сякаш разгорещеният й гняв имаше способността да обгаря като слънце.
— Помня я Бингаман, майката на това момиче, още от времето, когато се преселихме в града. Тя беше най-голямата фукла в южния квартал. Те са типична стара олинджърска фамилия. Не им допадат селяците.
Татко се опита да смени темата.
— Е, значи си спечелил едното състезание, Алън. Аз и толкова нямаше да успея. Направо ти си чудя.
— Защо се чудиш, от баща си го е наследил. Кога съм излязла наглава с теб?
— От татко Беър го е наследил. Ако тоя човек, Лилиан, се бе захванал с политика, щеше да избегне всичките несгоди в живота си.
— Тате никога не е бил убедителен в спорове. Беше скандалджия. А ти, Алън, не ходи с хлапачки. Принизяваш се.
— Не ходя с никоя, мамо. Какви си ги фантазираш?
— Ами само като видях как й играе двойната брадичка, когато слезе от влака, помислих, че е налапала канарче. А и да кара горкия ми син, само кожа и кости, да й носи чантата. Когато минаваше покрай мен, честна дума, уплаших се да не ми се изплюе в лицето.
— Все трябваше да помогна на някое момиче. Сигурен съм, че тя не знае коя си. — Истината бе, че
