Погледът

работа и тя ще дойде. Щом телефонът на бюрото му иззвъня, той реши, че се обаждат от пропуска да му съобщят за една смутена жена с поразителни очи, която го търси. Излезе в коридора и там мярна някаква секретарка, която мигновено се скри от погледа му, но при приликата сърцето му заблъска в гърдите. Върна се в кабинета и се изненада, че не я завари да разглежда с насмешлива усмивка окачените по стените пожълтели рисунки на деца (децата на друг човек). Отегченият следобед лепеше сенки по стените. Небостъргачите зад прозореца запроблясваха в светлини. Излезе от асансьора и се намери сред хладния многолюден сумрак, благодарен за деликатността й: в неин стил беше да изчака края на работното му време, за да не го смущава, и чак тогава да оповести присъствието си. В разпокъсаните часове, принадлежали на двама им, тя винаги приемаше ролята на предана съпруга. Но сега, сега вече можеше да прекрати грижовното си укриване, а той със спокойна съвест да я покани на вечеря. Надникна в портфейла си да провери има ли достатъчно пари. Реши, че ще й откаже да гледат някоя пиеса, защото тя непременно щеше да му предложи подобна идея — обичаше театъра. Но времето, което имаха, бе твърде оскъдно, за да го пилеят в присъствието на странични неща.

Бе наел стая в хотела, който все още считаше за убежище на двама им. За негова изненада тя не го чакаше във фоайето, задръстено от гостите на някакъв прием, които се смееха в надпревара. Шарл Боайе чакаше асансьора. А би се зарадвала да го види отблизо, седнала в очакване на пейката пред регистратурата, преметнала дълъг крак, с черна обувка, която пробожда въздуха с остриетата на носа и токчето. Бе дори измислил какво да каже пред администратора: това е съпругата му. Поспречкали се (гласът снишен, веждите повдигнати, непреодолима руменина, в крайна сметка обяснима) и на нея й хрумнало да го последва в Ню Йорк, за да се сдобрят. Своенравие, но… това са жените. Тъй че би ли могло да сменят стаята за друга, с две легла? Благодаря.

Тази сценка бе така трайно запечатана в съзнанието му, че той надникна в бара да провери дали изпълнителката на главната роля не е някъде зад кулисите. Барът бе осветен в синьо и посетителите му бяха най-вече „сбъркани“. Те говореха провлачено, обсъждаха с изработена дикция и превзето въодушевление някакви музикални комедии и той си спомни как веднъж изрази отвращението си от хомосексуалистите, а тя му обясни със сериозен тон, че и те са хора и че нерядко са й симпатични, затова винаги й домъчнявало, че, виждате ли (погледът й се изостри отбранително), не може да направи нищо за тях. „Тая, сбабичкосаната, знае само да се разголва“ — заяви пискливо един от „сбърканите“ по адрес на известна актриса.

Качи се в стаята си, напомняща тия, в които някога отсядаха заедно, но все пак нищо не беше съвсем същото освен крановете в банята, та дори и те бяха разположени другояче. Смени ризата и вратовръзката си. По едно време мярна в огледалото отзад някакво плавно движение, което му напомни любопитното надничане на жена, и изтръпна. Оказа се, че вратата се е затворила от течението. Втурна се на улицата, за да избяга от задушаващата пуста стая и там да вдъхва незримата вероятност за срещата с нея. Вечеря в ресторанта, който щеше да избере за двама им. Келнерът сякаш се раздразни, че трябва да настанява един клиент на цяла маса. Жената, седнала отсреща с някакъв мъж, намести обицата си с жест, напомнящ нейния; тя нямаше дупки на ушите и тази неподправеност на плътта й го бе очаровала. Въздържа се да си поръча кафе. Тази нощ трябваше усърдно да преследва съня.

Обикаля дълго, за да се умори. Бродуей пъстрееше в крещящо разнообразие от познанства: моряци и симпатиите им, сутеньори и проститутки. Пролетта нахлува в едни град по вените на обитателите му. Пресечките бяха притихнали като коридорите на дълги спални вагони, изопнали платна, които се губеха в далечината. Вероятно щеше да го потърси на Пето авеню: женската й слабост да се шляе покрай витрините щеше да я отведе там. Мярна силуета й недалеч от Рокфелеровия център, а като наближи, зърна и чертите й, но те изчезнаха мигновено, а на тяхно място остана грубо одялано лице, което той не познаваше, не бе целувал, нито пък бе разглеждал кротко, както е извърнато на възглавницата.

Веднъж-дваж дори съзря унесеното в сън призрачно дете на тяхната нежност в сянката на един вход, а после сгушено на пейка край Прометеевия фонтан; но не и нея, не и уханното й присъствие, което го изпълваше със странно, весело безгрижие. Дори от статистическа гледна точка бе учудващо, че сред толкова много лица не откри нейното. Съвсем логично изглеждаше, че от огромното мнозинство непознати може да извлече присъствието й като лихвен процент, като радий от достатъчно количество уранова руда. Тя никога не бе проявявала към него такава сдържаност и това нейно ужасно отсъствие, пък било и от тактичност, не й подхождаше.

Луната доброволно прибавяше своето крадено сияние към студените светлини около безледната пързалка за кънки. Хората вероятно долавяха, че той търси някого, и извръщаха лица към него. Поради отсъствието й всеки следващ миг го поразяваше с пустотата си; а знаеше така добре как ще протече срещата им. Очите й случайно ще попаднат върху него и устните й неволно ще се разтеглят в усмивката, с която посрещаше всякакви изживявания, колкото и мрачни и опасни да са те, напрегнатият й взор ще увлече напред тялото й и растящата близост на присъствието му ще разтопи суровостта, овладяната хладина и… какво още? Кое бе онова, дето живееше в погледа й от самото начало, и въпреки всички мъчителни трепети на сърцето си той сам бе разпалвал като някакво безумно неясно пророчество, дето започва да властвува тиранично, докато накрая се сбъдне. Кое бе онова, което той никога не назова вероятно защото от суетност не искаше да повярва, че то може да се отнася до него, макар да е съществувало и преди него.

Чудеше се дали вече не е достатъчно уморен. Болката, която започна да усеща в нозете си, бе сигурен признак за това. Запъти се към хотела. Празничната атмосфера на фоайето се бе стопила. Наоколо нямаше знаменитости. Няколко елегантни млади жени, от тия, дето с хиляди разцъфват и увяхват по заведенията на града, стояха и чакаха кавалер или пък асансьор. Тъкмо като натискаше копчето, явно механично, едно лице се вряза в периферията му и за да го види добре, той едва не изкълчи врата си, изричайки почти на глас: „Не бой се! Разбира се, че те обичам.“

,

Информация за текста

© 1965 Джон Ъпдайк

© 1985 Димитрина Кондева, превод от английски

John Updike

The Stare, 1965

Сканиране: moosehead, 2009

Редакция: Alegria, 2009

Издание:

Джон Ъпдайк. Задачи

Народна култура, София, 1985

Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев

Водещ редактор: Светлана Каролева

Съставителство: Жечка Георгиева

Библиотечно оформление: Николай Пекарев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15365]

Последна редакция: 2010-01-21 23:30:00