Мистър Луц караше огромен син буик.
— Аз пък не съм учил в колеж — каза той, — но си купувам нова кола, когато поискам!
Тонът му не беше жлъчен, а мек и изпълнен с почуда.
— О, татко, не почвай пак — каза Телма, като кимна към Джон, за да види той какво й е до главата.
В такива моменти, помисли си Джон, ми идва да й захапя устната до кръв.
— Да си карал някога такава кола, Джон?
— Не. Мога да карам само плимута на пашите, и то не много добре.
— От коя година е?
— Не знам точно. — Джон прекрасно знаеше, че моделът е от 1940. — Купили сме я след войната. С превключване на скорости. Тази е автоматична, нали?
— С автоматично превключване, карданно предаване, насочващи се фарове и какво ли не — поясни мистър Луц. — Кажи сега, не е ли странно, Джон? Ето на баща ти, образован човек… пък със стар плимут, а аз, дето не съм прочел повече от двайсет-трийсет книги в живота си… като че ли не е справедливо. — Той потупа бронята и се приведе, за да влезе в колата, но изведнъж се изправи и попита: — Искаш ли да покараш?
— Татко те пита нещо — каза Телма.
— Не знам дали ще мога — отвърна Джон.
— Много е лесно, много. Просто сядаш тук… хайде, закъсняваме.
Джон седна зад волана. Погледна през предното стъкло. Буикът беше по-широк от плимута; капакът изглеждаше огромен като кораб.
Мистър Луц го помоли да хване лостчето зад кормилото.
— Дърпаш го към себе си ей тъй… готово… и го вкарваш в един от тези жлебове. „П“ е за паркиране — тази почти не я употребявам. „Н“ е за нулева, като на вашата кола, „Х“ означава „ход“ — буташ го там и колата върши всичко вместо теб; в деветдесет и девет на сто от случаите караш на „ход“. „Б“ е бавна — за стръмен наклон, изкачване и спускане. И „З“ е… познай какво!
— Задна.
— Много, много добре, Теси, той е умно момче. Никога няма да си купи нова кола. И като ги събереш всичките заедно, ще ги запомниш подред с изречението „Пиши На Хари Без Закани“. Това го измислих, като учих най-голямата си дъщеря да кара.
— Пиши На Хари Без Закани — повтори Джон.
— Чудесно. Хайде сега да тръгваме.
В стомаха на Джон се надигна въздушен мехур.
— На каква скорост се потегляше? — попита той. Ала мистър Луц, изглежда, не го чу, защото само промърмори отново „Да тръгваме“ и забарабани с пръсти по командното табло. Пръстите му бяха дебели и квадратни, космати помежду ставите.
Телма се облегна на предната седалка. Бузата й почти допря ухото на Джон. Тя прошепна:
— Сложи го на „Х“.
Джон така и направи и потърси стартера.
— Как я пали? — попита той Телма.
— Не съм забелязала. В старата кола имаше един бутон, но тук не го виждам.
— Натисни педала — пропя мистър Луц, като гледаше право пред себе си и се усмихваше. — И напред. И на-а-пред!
— Настъпи газта — подсети го Телма.
Джон натисна силно, за да не му трепери кракът. Моторът изрева и колата отскочи от бордюра. До другата пряка обаче вече доста добре я владееше.
— Плъзга се като кораб по гладки води — обърна се той към двамата си пасажери. Сравнението му хареса.
Мистър Луц се взираше напред.
— Като какво?
— Като кораб.
— Не карай така бързо — каза Телма.
— Моторът е толкова тих — обясни Джон. — Като мъркаща котка.
Един камион тръгна да завива без мигач, вместо да продължи по Пърл Стрийт. Мистър Луц опита да спре, натискайки с крак празния под пред себе си. Джон едва се сдържа да не прихне.
— Виждам го — каза той и намали, колкото камионът да завие. — Тези шофьори си въобразяват, че пътищата са техни — додаде, като плъзна пръсти от волана на коленете си и само с една ръка профуча покрай един автобус. — Колко вдига на дълъг път?
— Това се казва въпрос, Джон — каза мистър Луц, — но не мога да ти отговоря. Към сто и трийсет.
— Спидометърът показва до сто и седемдесет — каза Джон. И пак мълчание — никой не му отговори. — Хей да му се не види! Че то и едно бебе може да кара такава кола.
— Като теб например — подразни го Телма.
Пред магазина за напитки бяха паркирани много коли, затова Джон трябваше да вкара големия буик във втората редица.
— Стига, стига — каза мистър Луц. — Не се приближавай повече. Оп!
Той изскочи от колата, преди Джон да бе спрял напълно.
— Чакайте с Теси тук. Аз ще вляза да купя виното.
— Мистър Луц! Ей, мистър Луц! — провикна се Джон.
— Татко! — изписка Телма. Мистър Луц се върна.
— Какво има, деца мои?
Тонът му, забеляза Джон, бе започнал да изтънява. Сигурно огладняваше.
— Ето тия пари ми дадоха. — Джон издърпа два смачкани долара от джобчето на гащеризона си. — Майка каза да взема нещо хубаво, но по-евтино.
Нещо хубаво, но по-евтино? — повтори мистър Луц.
— Спомена за калифорнийско шери.
— Какво каза? Да го вземеш или да не го вземеш?
— Май да го взема.
— Май. — Мистър Луц се отдръпна небрежно от колата и се упъти пак към магазина, като нареждаше: — Вие с Теси чакайте тук. Да не тръгнете нанякъде. Става късно. Ей сега се връщам.
Джон се облегна назад и със задоволство постави ръка на волана.
— Баща ти ми харесва.
— Не знаеш как се държи с мама — отвърна Телма.
Джон разглеждаше съсредоточено изчистената линия под китката и палеца си. Стисна юмрук и гладките мускулчета на ръката му потрепнаха.
— Знаеш ли какво ми липсва? — каза той. — Ръчен часовник.
— Хайде, Джан — възнегодува Телма, — стига си се любувал на собствената си ръка. Направо е отвратително.
Усмивка пробягна по устните на Джон, но здравите му жилести пръсти не помръднаха.
— Точно сега душа давам за едно дръпване.
— Татко винаги държи един пакет в жабката — каза Телма. — Бих го взела, ако ноктите ми не бяха толкова дълги.
— Аз ще я отворя.
Джон се пресегна, натисна бутона и след като заяде малко, издадената вратичка се отвори. Те издърпаха една цигара от овехтелия пакет „Лъки страйк“ и запушиха на смени.
— Ох — каза Джон, — това първо дръпване, дето със зъби и нокти си проправя път през гърлото.
— Внимавай за татко. Не понасят, когато пуша.
— Телма.
— Да?
Тя го гледаше право в очите — едната й страна бе засенчена в синкав мрак.
