— Ключът е точно до асансьора — бе единственото, което Рой можа да измисли.
Джанет мина покрай печатарската машина и момчето до нея и застана до Рой. Видя надписа.
— Todl? — прочете тя.
— Toyl. Това е „Y“.
— Но в горната част е затворено. Прилича на „D“ с извита опашчица.
— Това е готически шрифт.
— Добре, не искам да споря. Сигурно така ми се струва.
— Откъде се взе тук? Какво се е случило?
— Стегна ме шапката, вали.
— И вървя пеша дотук? Кой те пусна в магазина?
— Само шест преки. Нямам нищо против да ходя под дъжда. Приятно ми е. — Джанет бе наклонила леко глава и пръстите й си играеха с едната й обица. — Пазачът ме пусна. Каза: „Качете се право горе, мисис Мейс. Той ще се зарадва да ви види. Сто на сто е самотен и ще е щастлив да ви види.“
— Орли ли те пусна?
— Не попитах как се казва.
Тя си взе цигара от пакета на Рой.
— По-добре си свали дъждобрана — каза той, — ако не искаш да се разболееш.
Тя изхлузи дрехата от раменете си, метна я върху електрическия трион, застана права с цигара в уста и разтворени крака, доколкото позволяваше тясната й пола, и взе да изучава безпорядъка на най-горната полица. Рой издърпа оранжевото и се залови да изписва „A“-то.
— Оранжево до червено. Хм! — рече тя.
— Ъ-хъ — изръмжа Рой едва-едва, за да не мръдне ръката му.
— Какво има в тези кутии?
— Кутии? — Рой се бе съсредоточил и почти не чу въпроса й.
—
Рой вдигна четката и се извърна, за да види накъде сочи тя.
— Гирлянди.
— Гирлянди! Хей, ами че вие имате два, четири, шест,
— На едро се вземат с намаление.
Тя ритна замислено един от кошовете и продължи да изследва по-нататък. Последният път, откакто Джанет бе идвала в „Хърлихи“ да го вземе да вечерят навън и да отидат на кино, беше преди три месеца. Тогава не беше в такова настроение.
— Защо не изхвърлите тези боклуци? — провикна се тя с излинял, приглушен глас откъм килера, където държаха манекените.
— Внимавай. Тези неща струват пари.
Рой изтъни големия проточен сериф2 върху „A“-то. Джанет се върна в стаята.
— Това пък за какво е?
Той посипа мократа буква със сребърна пудра, преди да се обърне да види какво има предвид.
— Това са борови клонки.
— Известно ми е. Питам те: какво смяташ да правиш с тях?
— Как какво смятам да правя с тях? Ще подреждам витрината, ще правя венци. Коледа е, за бога!
Рой обърна гръб и се загледа в надписите пред себе си. Тя направи няколко крачки и се изправи до него. Той започна буквата „N“. Когато ръката му се спусна надолу, за да довърши едната линия, допря с лакът Джанет, толкова се бе приближила.
— Кога ще си дойдеш? — попита тя тихо.
За пръв път, откакто бе влязла, се съобразяваше с присъствието на третия човек в стаята.
— Сега колко е?
— Минава девет.
— Не виждам как ще тръгна преди единайсет. Трябва да свърша с тази табела.
— Тя вече е почти готова.
— Трябва да я довърша; после мислех да я закачим с момчето, пък имам и друга работа. Натрупва се. Ще се опитам да приключа до единайсет…
— Ама, Рой, наистина!
— Ще се опитам да приключа до единайсет, обаче не мога да обещая. Съжалявам, скъпа, но Сирънс постоянно ми виси на главата. Какво пък дявол да го вземе, прибирам надница и половина отгоре!
Тя замълча, докато той изпише серифите на „N“.
— Значи няма смисъл да се мотая тук да те чакам — каза тя най-после.
„N“-то изглеждаше чудесно. Всъщност целият надпис беше повече от приемлив. Рой малко се гордееше със себе си, че не я остави да му попречи.
— Ще се видим към единадесет — каза Джанет, като си обличаше дъждобрана.
— Чакай да те изпратя до долу.
— А не — вдигна тя саркастично бледата си издължена длан. — Няма да те безпокоя. Нали прибираш надница и половина. Мога да изгазя и сама.
Като я видя в какво настроение се намира. Рой реши, че е по-добре тя да си въобразява, че постига ефекта, който цели.
За да заглади положението, я почака да излезе. По наперената й изправена походка разбра, че усеща погледа му. Вместо да подмине тезгяха на Джак, тя се поспря и каза:
— Здрасти. Вас пък какво ви кара да стоите толкова до късно?
Джак търкулна поглед към прясно минатите с мастило табелки.
— Трябва да отпечатам ей тези.
— Всичко това на тази играчка? — Джанет докосна пресата. — Ах! Мастило!
Тя обърна към Джак двата пръста на едната си ръка — всеки завършваше с по едно тъмночервено петънце с размера на конфета. Момчето взе да рови безпомощно наоколо да намери чист парцал. Най- доброто, което успя да направи, бе да й предложи края на престилката си.
— Благодаря много.
Тя избърса пръстите си бавно, старателно. На вратата се усмихна и каза: „Довиждане на всички“, като се обърка към средата на стаята, някъде между момчето и съпруга си.
Рой реши да направи последната буква „D“3 пак в небесносиньо, както първата — „T“. По този начин щеше да придаде завършен вид на цялото. Докато рисуваше буквата — първо с девети, после с втори номер четка, — забеляза, че нещо не е наред, нещо в стаята куцаше, но част от съзнанието си се опита да долови причината. Тук му бе грешката. Когато посипа буквата със сребърна пудра и отстъпи назад, Рой видя, че я е развалил. — „D“-то беше твърде разлято, по-голямо от другите, залепено до „N“-то. Нито Симънс, нито някой друг щеше да забележи това — кой го е грижа за разни табелки? — но Рой разбра, че я е съсипал, и сега вече знаеше защо. Момчето бе престанало да свири с уста.
Информация за текста
© 1955 Джон Ъпдайк
© 1985 Светлана Каролева, превод от английски
John Updike
The Kid’s Whistling, 1955
Сканиране: moosehead, 2009
Редакция: Alegria, 2009
