предишната сянка, но видя с разширените си зеници, че оголената й шия е грейнала като под пламъка на свещ. Плахо долепи устни до това място.
— Не обичаш ли жена си? — попита тя.
— Страшно я обичам! — прошепна той в нежния мъх на врата й.
Остана неловко приведен, когато тя се изплъзна и застанала пред огледалото, приглади назад разрошената си коса. После пак седна на стола и скръсти ръце в скута си.
— Току-що разбрах, че миглите ми ще окапят — рече Клайд.
— Хубавите ти мигли!? — рече нажалено тя.
— Защо ме мразиш?
— Ш-шт. Вече не те мразя.
— Но едно време…
— Не, никога не съм те мразила. Клайд, какви са тия досадни истории? Какво целиш?
— По дяволите, значи съм досадник? Знаех си. Забравила си всичко, а аз винаги съм те помнил. Ужасно си тъпа. Идвам тук с цялата си болка да й кажа, че ми е мъчно за нея и че искам да е щастлива, а тя ми се дърпа, като че ще я изям. — Под въздействие на това, което ставаше с очите му, езикът му се бе развързал и той нижеше неизбистрени мисли. Ставаше все по-хаотичен, а накрая падна на колене пред нея и се зачуди дали шумът няма да привлече Пенипакър.
— Трябва да те видя пак — заяви той.
— Ш-шт!
— Връщам се тук и се оказва, че единственото същество, което е било любезно с мен… към него аз съм се отнасял толкова зле, че то ме мрази.
— Клайд — рече тя, — ти не си се отнасял зле с мен. Беше много мил.
Изправил гръб, както бе на колене, той заопипва деколтето й, после го опъна надолу и надникна в притъмненото улейче между гърдите. Помнеше, че луничките й се стопяваха като сняг в белотата, очертана от банския костюм. Тежките неудобни очила се удариха в бузата й.
Тя бодна ръката му с гребенчето и той се надигна — изправи се сред една нова, не така печална атмосфера.
— Кога? — попита задъхано той.
— Не — рече тя.
— Как се казваш по мъж?
— Клайд, смятах, че бракът ти е сполучлив. Сигурно имаш чудесни деца. Не си ли щастлив?
— Щастлив съм, да! Но… — останалото бе така спонтанно изречено, че едва раздвижи устните му — щастието не е всичко.
По коридора зачаткаха токчета, приближиха вратата, подминаха я. Премалял от уплаха, той все пак успя да й изпрати въздушна целувка, безпогрешно вживял се в някогашното си дръзко ученическо лекомислие. Поизчака малко и се шмугна навън. Тъкмо бе пуснал дръжката, когато от неговия кабинет изникна секретарката и го пресрещна в коридора, дъхащ на линолеум.
— Къде мога да пия вода? — попита жаловито той с позата и хленча на сляп просяк. Без да го съзнава досега, наистина бе ожаднял.
— Веднъж годишно минавам през твоя край — говореше монотонно Пенипакър, докато мушкаше все по-Тежки лещи в металната рамка на носа му. Беше се върнал по-спокоен и разговорчив, след като всичките му стаички бяха пълни с пациенти. По шума от стъпките Клайд се бе опитал да разбере дали Джанет не си е отишла. Съмняваше се, че е още тук. При тази мисъл клепачът му пак затрепка. Не знаеше дори как се води по мъж.
— По магистралата за Ню Джърси — продължаваше да нарежда Пенипакър и лицето му ту се избистряше, ту се замъгляваше пред погледа на Клайд, — после нагоре, през моста „Джордж Вашингтон“, по меритския път и накрая все по Седмо шосе, та чак до езерото Шамплейн. Там ходим да ловим големите костури. Можеш да напишеш цяла статия за това.
— Гледам, че имате нов часовник в чакалнята.
— Коледен подарък ми е от фирмата „Олтън Оптикъл“. Можеш ли да прочетеш този ред?
— 7, 4, 1, а това е или 9, или 6.
— О — рече Пенипакър, без да поглежда. Бедният човечец, беше запомнил всички тия цифри и разните му занзибарски букви поред. Внезапно Клайд почувствува умиление към него. Лекарят смени едната леща. — Така ли е по-добре?… Или така?
След като прегледът свърши, Пенипакър заяви:
— Може да са му били прашни инструментите, но човекът ти е дал правилно назначение. В дясното ти око диоптрите на астигматизма са се увеличили, което се коригира с лещите. Ако чувствуваш напрегнатост, Клайд, причината е донякъде в тия тежки рамки, които постоянно се плъзгат надолу и създават призматичен ефект. За да не ти падат, трябва да носиш метални рамки с наносници.
— Те оставят такива грозни белези отстрани.
— На тебе ти трябват точно такива рамки. Костта ти, ето виж — той напипа собствения си нос, — е вдлъбната горе. Затова и не могат да ти се задържат обикновените рамки. През всичкото време ли си с очила?
— На кино и при четене. Когато ги сложих в трети клас, вие ми казахте само тогава да ги нося.
— Трябва да ги носиш непрекъснато.
— Нима? Дори и когато се разхождам.
— Да, постоянно. Вече не си в първа младост.
Пенипакър му подаде пластмасово шишенце с капкомер.
— Това ти е против лющенето на клепачите.
— Лющене ли? Звучи ужасно. Добре, ще ми мине ли трептенето?
Пенипакър рече с досада:
— Трептенето е от преумора на мускула.
И така, Клайд бе отпратен в един свят на петна, където предметите се разливаха пред погледа му. Сложил слънчевите си очила, той тръгна по коридора и секретарката му каза, че ще получи сметката по пощата. Сега чакалнята бе пълна — най-вече с омърлушени старци и късогледи деца, които мрънкаха и тормозеха майките си. От тази тълпа се надигна зрееща млада жена и както застана до Клайд, облъхна го с аромата на косите и кожата си и го накара да се почувствува цъфтящ, размекнат и отпуснат като пищно разтворена роза. Джанет пъхна в джоба на ризата му сгънато листче и каза най-спокойно:
— Той чака долу в колата.
Безличното застрашително „той“ отвори широко вратата на конспирация, в която Клайд влезе мигновено.
Изостана, за да й даде време да си отиде. Заобиколен от изпитателните очи на млади и стари, Клайд се почувствува като актьор, скрит в заслепяващото убежище на прожекторите. Позадържа поглед върху часовника-спидометър, чието екранче сега бе празно като писмо, получено на сцена. А сетне, като се усмихна иронично и в двете посоки, излезе във вестибюла: кутийка с гипсова стойка за чадъри и червена гумена изтривалка, на която пишеше „ВХОД“ с такива букви, че той спокойно ги различи.
Не очакваше, че не ще успее да прочете бележката й. Протегна напред ръка и бавно започна да приближава листчето към очите си, като го въртеше под светлината отвън. Макар да повтори тези опити няколко пъти, не му се удаде да различи и най-кратката дума. Виждаше само разлети сини петна. Ала му се струваше, че изпод петната разпознава почерка — наклонен, ясен и закръглен, шаблонен. Помнеше го от други бележки, получавани едно време. Това надзъртане през хартията в простодушната й същност разпали желанието му повече, отколкото докосването до нея. Пак мушна бележката в джобчето на ризата си и там тя стана като броня за сърцето му. В тия доспехи излезе на познатата улица. Кленовете, чакълената настилка, сенките, къщите и циментът заблестяха пред изтерзания му поглед като картина, останала в спомените. Той пак се превърна в дете на тоя град, където животът бе недостижимо приключение, мълва, вечно очакване на радост.
