Уошингтън Ървинг
Едноръкият комендант и войникът
Докато комендантът Manco, или Едноръкия поддържал образцова военна държава в Алхамбра, започнали да го дразнят обвиненията, непрекъснато отправяни срещу него, че крепостта му се е превърнала в гнездо на разбойници и contrabandistas. Най-неочаквано старият владетел решил да оправи нещата и се заловил здраво за работа, като изгонил цели безделнически гнезда от крепостта и от циганските пещери, от които околните хълмове приличали на пчелна пита. Изпратил и войници да патрулират по улиците и пътеките с нареждане да заловят всички подозрителни лица.
Една ослепителна лятна утрин патрул, състоящ се от сприхавия стар ефрейтор, отличил се в случая с нотариуса, от един тръбач и от двама редници, се бил разположил под градинската стена на Хенералифе, близо до пътя, който се спускал от Планината на слънцето. По едно време чули тропот на конски копита и мъжки глас, който пеел грубо, но доста мелодично стара кастилска бойна песен.
Скоро съзрели и здрав, обгорял от слънцето мъж, облечен в парцалива пехотинска униформа, който водел силен арабски жребец, покрит с мавърски чул.
Учуден от вида на този непознат войник, който се спускал от безплодната планина, повел жребец за юздата, ефрейторът пристъпил напред и му извикал:
— Кой е там?
— Приятел.
— Кой си ти и какъв си?
— Беден войник, който идва направо от бойното поле с пукната глава и празна кесия за награда.
Междувременно мъжът бил наближил и патрулът успял да го разгледа по-внимателно. Имал черна превръзка на челото, която заедно с мръсната му брада придавала доста кръвожаден вид на лицето му, но леко присвитите му очи блестели върху него с дяволито добродушие.
След като отговорил на патрула, войникът очевидно сметнал, че сега е негов ред да задава въпроси.
— Мога ли да попитам кой е този град, който виждам в подножието на хълма?
— Кой град ли? — извикал тръбачът. — Хм, не ти е чиста работата. Някакъв си се мотае из Планината на слънцето и пита за името на великия град Гранада!
— Гранада! Madre de Dios!1 Нима е възможно?
— Сигурно не е! — отвърнал тръбачът. — И сигурно не знаеш, че онова там са кулите на Алхамбра.
— Слушай, тръба такава — казал непознатият, — не се занасяй с мен. Ако наистина е Алхамбра, аз трябва да съобщя на коменданта някои много интересни неща.
— Ще имаш тази възможност — обадил се ефрейторът, — защото смятаме да те заведем точно при него.
Междувременно тръбачът бил хванал юздата на жребеца, двамата редници обезвредили ръцете на войника, ефрейторът застанал отпред, дал команда „Ходом — марш!“ и всички тръгнали към Алхамбра.
Опърпаният пехотинец и прекрасният арабски жребец, задържани от патрула, веднага привлекли вниманието на всички лентяи и клюкари от крепостта, които в ранна утрин се събират обикновено край кладенците и фонтаните. Колелото на водоема спряло своя ход и една размъкната слугиня със стомна в ръка останала да зяпа след ефрейтора, който преминавал със своя трофей. Постепенно зад ескорта се насъбрала пъстра свита.
Разменяли се многозначителни намигвания, кимвания и предположения. „Дезертьор е“ — казал някой; „contrabandista“ — твърдял друг: „bandolero“ — настоявали трети, докато се уточнили, че благодарение храбростта на ефрейтора и патрула му е заловен главатарят на опасна разбойническа банда. „Така, така — шепнели си дъртаците, — главатар или не, нека ако може да се опита да се измъкне от ръцете на коменданта, нищо че е еднорък.“
Комендантът се бил разположил в една от вътрешните зали на Алхамбра пред сутрешната си чаша шоколад в компанията на своя изповедник — дебел францискански свещеник от близкия манастир. Прислужвала му смирена черноока девица от Малага, дъщеря на неговата икономка. Носели се слухове, че девицата, въпреки цялата си смиреност, била една лукава и закръгленичка хитруша, която открила слабо място в желязното сърце на коменданта и го държала изцяло в свое подчинение. Но както и да е. Не бива да се вглеждаме прекалено отблизо в личния живот на могъщите владетели.
Когато му съобщили, че е заловен някакъв подозрителен тип, който се спотайвал около крепостта, че в момента е на двора, охраняван от ефрейтора, и чака благоволението на негово превъзходителство, гордостта колко е значим постът му издула гърдите на коменданта. Той пъхнал чашата с шоколада в ръцете на смирената девица, наредил да му донесат сабята с решетъчния ефес, запасал я на кръста си, засукал мустаци, седнал на голям стол с висока облегалка, придал си мрачен и заплашителен вид и наредил да доведат пленника. Въвели войника, все още здраво държан от двамата редници под охраната на ефрейтора. Изглеждал обаче решителен и самоуверен и на острия изпитателен поглед на коменданта отвърна с леко присвиване на очите, което в никакъв случай не доставило удоволствие на педантичния стар владетел.
— И така, пленнико — казал комендантът, след като известно време го разглеждал мълчаливо, — какво имаш да ни кажеш за себе си? Кой си ти?
— Войник, който идва направо от бойното поле и не носи нищо освен белези и рани.
— Войник… хм… пехотинец, ако съдя по облеклото ти. Разбрах, че имаш прекрасен арабски жребец. Предполагам, че и него си донесъл от бойното поле покрай белезите и раните.
— Ако ваше превъзходителство благоволи да ме изслуша, имам да ви разкажа нещо необикновено за този кон. Всъщност — най-чудното нещо, което сте чували, което при това засяга сигурността на крепостта, пък и на цяла Гранада. Но мога да го съобщя само лично на вас или в присъствието на хора, на които имате пълно доверие.
Комендантът се замислил за миг, след което наредил на ефрейтора и хората му да се оттеглят, но да останат пред вратата и да бъдат готови, ако ги извика.
— Този свят човек — казал той — е моят изповедник и можеш да говориш всичко в негово присъствие, а тази девойка — кимнал към прислужницата, която се помайвала наоколо, явно изгаряйки от любопитство, — тази девойка е много сдържана и благоразумна и може да й се довери всякаква тайна.
Войникът присвил очи и едновременно с това присмехулно изгледал смирената прислужница.
— Нямам нищо против — отвърнал той — девойката да остане.
Когато всички други се оттеглили, войникът започнал своя разказ. Бил красноречив и сладкодумен хитрец и владеел словото далеч по-добре, отколкото се предполагало по външния му вид.
— С позволение на ваше превъзходителство — казал той — аз съм, както споменах и преди, войник и съм видял доста тежка служба. Но срокът ми изтече, неотдавна се уволних от армията във Валядолид и се запътих пеша към родното си село в Андалусия. Снощният залез ме завари да пресичам една обширна суха равнина в Стара Кастилия.
— Чакай — извикал комендантът, — какви ги приказваш? Стара Кастилия е на около двеста-триста мили оттук.
— И така да е — отвърнал войникът хладнокръвно, — казах на ваше превъзходителство, че ще ви разправя необикновени неща, но не и толкова необикновени, колкото истински, в което ваше превъзходителство ще се убеди, ако благоволи да ме изслуша търпеливо.
— Продължавай, пленнико — казал комендантът и засукал мустак.
— След като слънцето залезе — продължил войникът, — започнах да се оглеждам и да си търся място за пренощуване, но докъдето погледът ми стигаше, нямаше и следа от жилище. Разбрах, че ще се наложи да си стъкмя постеля на голата земя, като използувам раницата си за възглавница, но ваше превъзходителство е стар боец и знае, че за човек, участвувал във война, една прекарана под небето нощ не е голямо изпитание.
Комендантът кимнал в знак на съгласие и извадил носната си кърпа от решетъчния ефес, за да прогони някаква муха, която бръмчала около носа му.
— И така, ето накратко какво се случи по-нататък. Продължих напред още няколко мили, докато стигнах до един мост, прехвърлен над дълбок дол, където течеше тънка струйка вода, почти пресушена от летния зной. В единия край на моста имаше мавританска кула, изцяло разрушена в горната част, но с добре запазено подземие в основите. „Ето — помислих си аз — удобно място за почивка.“ Спуснах се до поточето и
