разрешение. По това време в старото весело градче Манхатос живеела една мила, грижовна жена, на име госпожа Хейлихер. Тя била вдовица на холандски морски капитан, който умрял внезапно от треска вследствие на прекалена любов към яденето, тъкмо когато жителите се събрали в панически страх да укрепят града и да го предпазят от нашествието на един малък френски капер4. Вдовицата наследила съвсем малко пари и останала с невръстен син, единствения, който останал жив от няколкото им деца. Добрата жена имала нужда от подкрепа, за да свързва двата края и да живее прилично. И тъй като мъжът й станал жертва на усърдието си да подпомага обществото, всички единодушно решили, че „трябва да се направи нещо за вдовицата“ и в очакване на това „нещо“ тя преживяла сравнително поносимо няколко години. Междувременно всички я съжалявали, говорели хубави неща за нея и това й помагало.
Вдовицата живеела в малка къща на малка улица, наречена Гардън стрийт5, вероятно поради това, че някога там имало китна градина. Тъй като с всяка изминала година нуждите й се увеличавали, а обещанията „да се направи нещо за нея“ намалявали, тя трябвало да търси отчаяно изход от затрудненото си положение сама — да увеличи средствата си и да запази независимостта си, на която много държала.
Понеже живеела в търговски град, тя придобила част от неговия дух и решила да опита и своя късмет в голямата лотария на търговията. Неочаквано, и поради това за голямо удивление на улицата, на прозореца й се появили курабийки във формата на крале и кралици с ръце на хълбоците в неизменната кралска поза. Имало също няколко счупени чаши, едни — пълни със захаросани сливи, други — с топчета за игра. Освен това имало различни видове сладкиши и небетшекер, холандски кукли и дървени кончета, тук-таме позлатени книги с картинки, чилета конци или пакет закачени свещи. На прага на къщата стояла котката на добрата стара дама, благоприлично кротко създание, което сякаш изучавало внимателно минувачите, критикувало дрехите им и от време на време любопитно проточвало врат да види какво става в другия край на улицата. Но ако случайно някое безцелно скитащо псе се приближавало и се държало неучтиво — охо! — как се наежвала, ръмжала, плюела и замахвала с лапи котката; негодувала като грозна стара мома при приближаването на някой безпътен развратник.
Но макар че добрата жена трябвало да стигне до този скромен начин на препитание, тя все пак поддържала чувството на семейна гордост, тъй като била потомка на рода Ван Дер Спихел от Амстердам и над камината й висял в рамка семейният герб. И наистина, всички по-бедни хора в околността я уважавали, а къщата й представлявала убежище за старите жени, които се отбивали там в зимните следобеди. Тя седяла от едната страна на камината и плетяла, котката мъркала от другата страна, чайникът пеел пред тях и те си разменяли клюки до късно вечерта. Винаги имало кресло за Питър де Хрод, наричан понякога Дългия Питър, а друг път — Питър Дългоножко, псалт и клисар на малката лутеранска църква. Той бил голям приятел на госпожа Хейлихер и оракул на домашното й огнище. Нещо повече — псалтът не се срамувал от време на време да се отбие, да поприказва за душевното й състояние и да изпие чаша от превъзходната й вишновка. Всъщност той никога не пропускал да я посети на първи януари и да й пожелае честита Нова година, а тъй като добрата госпожа била много суетна в някои отношения, винаги се гордеела, че сладкишът, с който го черпи, не е по-малък от тези, които получавал от всички други в града.
Вече споменах, че тя имала син. Той се родил, когато била вече на възраст, но едва ли би могъл да се нарече нейна утеха, защото от всички непослушни хлапета Долф. Хейлихер бил най-големият пакостник. Не че дребосъкът бил наистина проклет, той просто преливал от веселие и смях и притежавал оня смел, игрив дух, който предизвиква възхищение, когато се среща в богатските деца, и презрение, когато го виждаме в бедняшките. Той постоянно изпадал в беди, правел разни номера на хората и те се оплаквали на майка му, чупел прозорци и след това тя трябвало да ги плаща — с една дума, още преди да стане на четиринадесет години, цялата област решила, че е „проклетник, най-големият проклетник на улицата!“ Нещо повече — един възрастен господин с винено сако, мораво изпито лице и очи на пор дори казал на госпожа Хейлихер, че синът й рано или късно ще стигне до бесилката.
И все пак бедната жена обичала своето момче. Сякаш колкото по-лошо се държал, толкова повече го обичала тя, и колкото повече го обичала, толкова повече той губел благосклонността на другите. Майките са глупави, любвеобилни същества и никой не може да ги разубеди в сляпата им привързаност. Всъщност детето на тази бедна жена било единственото същество, което я обичало на този свят, затова не бива да сме прекалено строги, че не послушала добрите си приятели, които се опитвали да я убедят, че Долф ще стигне до примката.
За да бъдем справедливи към този негодник, трябва да кажем, че той бил силно привързан към своята майка. В никакъв случай не би й причинил болка съзнателно. А когато вършел пакости, достатъчно било да улови тъжния и замислен поглед на майка си, за да се изпълни сърцето му с горчивина и разкаяние. Но той бил нехаен младок и за нищо на света не можел да устои на изкушението да се позабавлява с някоя нова беля. Когато успявали да го накарат да се занимава с учение, той учел много добре, но го зарязвал заради всякакви безделници, бягал от училище, за да търси птичи гнезда, да обира градини или да плува в Хъдсън.
Така той пораснал и станал високо непохватно момче, а майка му се чудела какво да стори с него, как да го накара да си вади хляба, тъй като си бил спечелил такава лоша слава, че никой не искал да го наеме на работа.
Тя дълго разговаряла за това с Питър де Хрод, псалта и клисаря, който бил първият й съветник. Питър бил не по-малко объркан от нея, защото нямал добро мнение за момчето и смятал, че изобщо няма да свърши добре. По едно време той я посъветвал да го направи моряк — съвет, който се давал само в най- безнадеждните случаи. Но госпожа Хейлихер не давала да се издума за това — не можела да си представи, че ще живее, без да го вижда. Един ден, както седяла съвсем объркана до камината и плетяла, влязъл клисарят — необикновено оживен и енергичен. Той току-що се връщал от погребението на едно момче на възрастта на Долф, което чиракувало при известен немски лекар и умряло от туберкулоза. Вярно, носели се слухове, че починалото момче стигнало до този край, понеже станало обект на експериментите на доктора и върху него вероятно той изпробвал въздействието на някое ново лекарство. Това обаче по всяка вероятност било просто клюка, но във всеки случай Питър де Хрод не счел за нужно да го споменава, въпреки че ако имахме време да мъдруваме, би било интересно да поразмишляваме защо всички от семейството на един лекар са така мършави и мъртвешки бледи, а от семейството на един месар — толкова жизнерадостни и червендалести.
Както казах преди малко, Питър де Хрод влязъл в къщата на госпожа Хейлихер необикновено оживен. Бил обхванат от една блестяща идея, която го, осенила по време на погребението и го изпълнила с ликуване, докато заривал гроба на чирака. Хрумнало му, че службата на починалия при доктора е свободна и че това ще бъде най-подходящото място за Долф. Момчето било способно, можело да стрива лекарства с чукало и да изпълнява поръчки както всяко друго момче от града — а какво повече се иска от един чирак?
Предложението на мъдрия Питър било като сияйно видение да майката. Тя вече си представяла Долф с бастун, с чукче на входната врата и буквите д-р пред името му — един от солидните градски сановници.
Идеята, веднъж подхвърлена, била скоро осъществена. Клисарят имал известно влияние върху доктора, тъй като дълго били работили заедно, всеки в своята област, и още на следната сутрин завел хлапака, облечен празнично, при доктор Карл Лодовик Книперхаузен.
Заварили доктора седнал в креслото си, в единия край на кабинета, или лабораторията, а пред него стоял разтворен огромен том на немски език. Бил нисък дебел човек, с тъмно четвъртито лице, което изглеждало още по-мургаво поради шапчицата от черно кадифе. Имал малък вирнат нос като вале спатия, а очилата проблясвали на мрачното му лице като два еркера.
Долф бил обзет от страхопочитание в присъствието на този учен мъж и огледал с момчешко удивление мебелировката в тази стая на знанието, която му се сторила като кабинет на магьосник. В средата имало масичка с извити крачета, на която стояли чукало и хаван, шишенца и буркани и малки лъскави везни В единия край се намирал тежък шкаф за дрехи, превърнат в хранилище за лекарства, върху който били закачени шапката и пелерината на доктора и бастун със златна дръжка, а най-отгоре се хилел един човешки череп. На полицата над камината били наредени стъкленици със спиртосани змии, гущери и един човешки зародиш. В килера, чиито врати били махнати, имало три цели полици с книги, някои от които с огромни размери — колекция, каквато Долф никога дотогава не бил виждал. Тъй като библиотеката не заемала
