целия килер, пестеливата икономка на доктора поставила в останалата част буркани с туршия и консерви, а из стаята, сред ужасните инструменти на лечителското изкуство, била окачила низи червени чушки и големи краставици, внимателно пазени за семе.
Питър де Хрод и протежето му били приети с подобаваща сериозност и тържественост от доктора — много умен и достоен мъж, който никога не се усмихвал. Той огледал Долф от главата до петите, под, над и през очилата си, а сърцето на бедното момче подскачало, когато тези големи очила, ослепително ярки като месечина по пълнолуние, се спирали върху него. Докторът изслушал всичко, което Питър имал да му каже в полза на младия кандидат, и след това, като наплюнчил палеца с върха на езика си, започнал бавно да прелиства страниците на големия том пред себе си. Накрая, след като дълго хънкал-мънкал и поглаждал брадичката си и след обичайните в подобни случаи колебание и предпазливост, с които всеки умен човек пристъпва към това, което всъщност е възнамерявал да направи от самото начало, докторът се съгласил да вземе момчето за свой ученик, да му дава храна, подслон и дрехи и да го учи на лечителско изкуство. В замяна на това момчето трябвало да работи при него, докато навърши двадесет и една година.
И вижте тогава нашия герой — от нещастно хлапе, което лудо тичало из улиците, той се превърнал в студент по медицина и прилежно стривал лекарствата под надзора на учения доктор Карл Лодовик Книперхаузен. За любещата му стара майка това било щастливо преобразяване. Тя била възхитена от мисълта, че синът й ще бъде възпитан достойно за своите предци, и очаквала деня, в който той ще може да се мери с адвоката от отсрещната къща или може би дори със самия свещеник.
Доктор Книперхаузен бил роден в Палатинат6 в Германия, откъдето заедно с много други свои съотечественици намерил убежище в Англия от религиозни преследвания. Той бил един от близо трите хиляди палатинатци, които се преселили в Англия през 1710 година под покровителството на губернатора Хънтър. Трудно е да се каже къде е учил докторът, как е придобил медицинските си познания, откъде е получил диплома, тъй като по онова време никой не знаел това. Все пак, сигурно е, че голямото му умение и задълбочените му познания били предмет на разговори и учудвали обикновените хора отблизо и далеч. Лечението било съвсем различно от това на всеки от другите медици и се състояло от странни смеси, известни само нему; разправяше се, при приготвянето и прилагането им винаги се ръководел от положението на звездите. Способността му била така много уважавана особено от немските и холандските жители, че в безнадеждните случаи те винаги се обръщали към него. Той бил един от онези безпогрешни доктори, които винаги съумяват да приложат неочаквани и удивителни средства, когато пациентът е изоставен от всички обикновени лекари — освен, както остроумно отбелязват някои, в случаите, когато пациентът е чакал прекалено дълго, преди да се остави в ръцете му. Библиотеката на доктора била предмет на приказки и изумление от страна на всички съседи, бих могъл да кажа дори на целия град. Добрите хора гледали с почит човека, прочел цели три лавици с книги, някои от които големи колкото Библията. Между енориашите на малката лутеранска църква се завързвали много спорове за това, кой е най-умният мъж — докторът или свещеникът. Някои от неговите почитатели стигнали дори дотам да заявят, че знае повече от самия губернатор — с една дума, смятало се, че знанията му са безгранични! Веднага щом Долф бил приет в семейството на доктора, той влязъл във владение на квартирата на своя предшественик — една мансарда под стръмния покрив на холандска къща, където дъждът потропвал по керемидите, светкавиците проблясвали, вятърът се промушвал през процепите в бурно време и цели армии гладни плъхове тичали като донски казаци напук на капаните и мишеморката.
Скоро той изцяло потънал в медицинските си занимания — бил зает сутрин, по обед и вечер да приготвя хапчета, да филтрира тинктури или да стрива с чукалото в хавана в един край на лабораторията. А докторът заемал своето място в другия край, когато нямал какво да прави или чакал посетители, облечен в сутрешния си халат и кадифена шапчица, размишлявал върху съдържанието на някоя голяма книга. Вярно е, че понякога ритмичният тъп звук от чукалото на Долф или сънливото бръмчене на летните мухи унасяло дребния човек и той задрямвал. Но и тогава очилата му създавали впечатлението, че е напълно буден и се занимава усърдно с книгата.
В къщата обаче имало още едно лице, с което Долф бил длъжен да се съобразява. Макар ерген и човек с такъв авторитет и важност, докторът, както много други умни мъже, бил все пак под чехъл. Той се намирал напълно под властта на своята икономка — суха, работна, раздразнителна домакиня с малка кръгла германска шапчица с пера и с огромна връзка ключове, които дрънчали на колана на изключително ниската й талия. Фрау Илзе (или фрау Илси, както произнасяха името й) го била придружавала при различните преселвания от Германия в Англия и от Англия в тази провинция. Уреждала настаняването му, а се грижела и за самия него. Наистина него командувала с деликатност, но към всички останали се отнасяла твърдо. Не мога да кажа как беше успяла да го накара да й се подчинява така безропотно. Вярно, хората говорели, но нима хората не са били склонни да приказват откакто свят светува? Кой би могъл да каже защо става така, че обикновено жените вземат надмощие? Несъмнено един съпруг би могъл от време на време да бъде господар в собствената си къща, но някой познавал ли е ерген, който да не е командван от икономката си? Наистина властта на фрау Илси не се ограничавала с къщата на доктора. Тя била от онези любопитни клюкарки, които знаят чуждите истории по-добре от тези, които те засягат; чиито очи виждат всичко, а устните им го разказват — истинска напаст за цялата околност.
В този малък градец не можело да се случи нещо скандално, което фрау Илси да не узнае. Тя си имала група приятелки и те непрекъснато притичвали до малката й гостна с всяка ценна новина. Понякога обсъждала и безкрайно дълги тайни истории, като държала открехната вратата към улицата и клюкарствувала с някоя от тези словоохотливи приятелки, изложена на пронизващия до кости декемврийски вятър.
Може лесно да се досетим, че Долф водел тежък живот, поставен между доктора и икономката. Тъй като фрау Илси държала ключовете и буквално властвувала над храната, обидилият я бил заплашен от гладна смърт, макар че момъкът намирал изучаването на настроенията й по-объркващо дори от медицината. Когато не бил зает в лабораторията, тя непрекъснато го карала да тича насам-натам с поръчките й, а в неделя трябвало да я придружава до църквата и да носи Библията. Неведнъж в църковния двор нещастното момче треперело и духало на пръстите си, за да ги стопли, или криело с ръка премръзналия си нос, докато Илси и приятелките й се били скупчили, поклащали глава и разнищвали с клюките си някой нещастник.
Но въпреки всичките си качества Долф напредвал много бавно в медицината. Това, разбира се, не било по вина на доктора, тъй като той полагал неуморни усилия за момчето, карал го или да стрива в хаванчето, или да тича из града с шишенца и хапчета, а ако някога поизостанело в работата, към което имало твърде голяма склонност, докторът кипвал и го питал дали изобщо очаква да изучи някога професията, ако не се захване по-сериозно да се занимава. Истина е, че той все още обичал удоволствията и белите, с които се отличавало детството му. Всъщност с годините навикът се утвърдил и засилил поради въздържането. С всеки изминат ден Долф ставал все по-непослушен и губел благоразположението и на доктора, и на икономката му.
Междувременно богатството и славата на доктора нараствали. Прочул се с умението си да лекува болести, неописани в книгите. Бил избавил няколко стари жени и млади момичета от магия — ужасна болест, почти така често срещана в провинцията в ония времена, както хидрофобията днес. Той дори изцерил напълно една едра селска мома, която била стигнала дотам, че повръщала изкривени карфици и игли — стадий на заболяването, считан за безнадежден. Говорело се също, че владее изкуството да приготвя любовно биле и го прилага успешно в много случаи при заболели пациенти и от двата пола. Но всички тези случаи представлявали тайнствената част от практиката му, при която, както се казва, може да се разчита на дискретност и почтеност. Ето защо винаги при такива консултации Долф трябвало да излиза от кабинета, макар че казват, че научавал повече за тайните в изкуството през ключалката, отколкото от всички останали занимания, взети заедно.
Колкото повече забогатявал докторът, толкова повече разширявал своите владения и започвал да се замисля за времето, когато като други велики хора ще се оттегли на спокойствие в някое имение сред природата. За тази цел купил ферма на няколко мили от града. Доскоро там живеело богато семейство, което се завърнало в Холандия. В средата на имението имало голяма къща, доста занемарена, която в резултат на разни слухове си спечелила името Къщата с призраците. Дали заради тези слухове или заради мрачния й и запустял вид, но докторът не можел да намери квартиранти и за да не се разруши къщата, преди той да може да се премести в нея, настанил в едното крило някакъв селски дебелак и семейството му с уговорка да обработва земята на изполица.
