Тогава докторът усетил как го обзема с голяма сила чувството да си земевладелец. В характера му имало нещо от гордостта на германеца да притежава земя и сега гледал на себе си почти като на владетел на княжество. Започнал да се оплаква, че е уморен от работа и обичал да излиза с коня си, „за да огледа имението си“. Тези кратки разходки до земята му се съпровождали от суматоха и перчене и предизвиквали сензация из цялата околност. Конят му с бели гледци стоял пред къщата, удрял земята с копита и отпъждал мухите в продължение на цял час. Тогава изнасяли и нагласявали дисагите на доктора; после, след известно време, навивали пелерината му и я затягали с ремък към седлото; тогава закопчавали чадъра му за пелерината, а междувременно пред вратата се струпвали група парцаливи момчетии, които не пропускали нищо. Накрая се появявал докторът с високи ботуши до над коленете и триъгълна шапка, отпред с обърната надолу периферия. Тъй като бил нисък и дебел, трябвало му известно време да се качи на седлото, после да се нагласят седлото и стремената както трябва, а през това време се наслаждавал на удивлението и възхищението на момчешката тълпа. Дори след като потеглял, той спирал на средата на улицата или подкарвал обратно два-три пъти, за да даде някои последни нареждания, на които отговаряла или икономката от вратата, или Долф от кабинета, или чернокожата готвачка от избата, или камериерката от таванския прозорец и точно когато завивал зад ъгъла, се донасяли до тях последните думи, които изкрещявал.
Цялата околност се раздвижвала от тези церемонии. Обущарят оставял калъпа, бръснарят подавал накъдрената си глава, от която стърчал гребен, пред бакалницата се събирала тълпа и от единия до другия край на улицата се носела шепнешком новината: „Докторът отива в имението си“.
Тона били златни мигове за Долф. Щом докторът изчезнел от погледа му, гой захвърлял хавана и чукалото, напускал лабораторията и тръгвал за някоя лудешка веселба.
Трябва да се признае всъщност, че с годините младежът наистина оправдал предсказанието на стария господин с моравата кожа. Той бил главатар на всички игри в празник и на всички среднощни веселби; с готовност се впускал във всякакви пакостливи лудории и лекомислени приключения.
Няма нищо по-обезпокоително от герои от малък мащаб или по-скоро от герои в малък град. Не след дълго от Долф започнали да се ужасяват всички спокойни стари домошари, които ненавиждали шума и не обичали шегаджийството. А и старите дами го смятали едва ли не за негодник: винаги, когато се появявал, прибирали дъщерите си, а на синовете си го сочели като пример за това какви не трябва да бъдат. Никой, изглежда, не изпитвал към него особено уважение, освен буйните юноши от градчето, очаровани от експанзивното му дръзко държание, и негрите, които смятат за джентълмен всеки бездеен нехранимайко. Дори добрият Питър де Хрод, който се считал за негов покровител, започнал да се отчайва. Клател колебливо глава, когато икономката му се оплаквала надълго и нашироко, и си сръбвал от малиновото й бренди.
И все пак майка му не преставала да го обича, въпреки всичката му своенравност, нито пък се обезсърчавала от разказите за неговите злодеяния, които добрите й приятели непрестанно й поднасяли. Наистина тя рядко чувала похвали за сина си — те са привилегия на богатите родители, но приемала всичко това като един вид преследване, на което той бил подложен, и затова го обичала още повече. Бил израснал пред очите й — хубав, висок младеж — и като го гледала, сърцето й преливало от скрита майчина гордост. Тя много искала Долф да прилича на джентълмен и всичките пари, които могла да спести, отивали за него — да се облича добре и да има за харчене. Гледала го от прозореца как излиза с най-хубавите си дрехи и тогава сърцето и примирало от удоволствие, когато Питър де Хрод, поразен от елегантния му вид в една слънчева неделна сутрин, забелязал; „Е, все пак, Долф наистина става хубаво момче!“, една сълза на гордост се появила в майчините очи: „О, съседе! О, съседе! Те могат да си говорят каквото си щат, но бедният Долф ще държи главата си вдигната, както най-достойните.“
Долф Хейлихер бил почти навършил двадесет и една година и срокът на обучението му по медицина вече изтичал, но все пак трябва да признаем, че сега той не знаел много повече, отколкото, когато за пръв път прекрачил прага на доктора. Това обаче не се дължало на липса на способности, тъй като той показвал завидна възприемчивост в овладяването на други области на знанието, които би могъл да научи: само постепенно. Например бил безпогрешен стрелец и спечелил всички гъски и пуйки по коледните празници. Бил смел ездач и отличен борец, скачал чудесно, свирел сносно на цигулка, плувал като риба и бил най- добър в играта на кегли и топка.
Всички тези умения обаче съвсем не му спечелили благоразположението на доктора. Колкото повече наближавал краят на срока за чиракуване, толкова по-придирчив ставай той. А и фрау Илси не пропускала случай да му вдигне бурен скандал и рядко го срещала, без да му се развика, така че накрая дрънкането на ключовете, й като се приближавала, станали за Долф нещо като звънеца на суфльора, с който подсеща, че следва буря на сцената. Само безкрайното добродушие на този млад човек, който нехаел за хорското мнение, му помогнало да понесе цялата тази домашна тирания, без да се разбунтува открито. Явно било, че докторът и икономката му се подготвяли да го изгонят от уютното гнездо веднага щом изтече срокът — най-безцеремонният пачки, по който докторът се отървавал от безполезните ученици.
Наистина напоследък докторът бил по-раздразнителен от всякога, поради разните грижи и неприятности, които му донесло неговото имение. Слуховете и приказките за старата къща тревожели непрекъснато доктора и той с мъка успял да убеди селянина и семейството му да живеят там, дори без да плащат каем. Всеки път, когато излизал от фермата, те му досаждали с нови оплаквания за странни шумове и ужасни гледки през нощта и докторът се завръщал в къщи много ядосан и изсипвал злобата си върху домашните. Това наистина било голяма неприятност, която се отразявала както на гордостта му, така и на кесията му. Имало опасност това имение да не му донесе никаква печалба. И сетне, какъв удар за собственическото му чувство — да притежава къща, пълна с призраци.
Трябва да се отбележи все пак, че въпреки всичките си грижи, докторът не предложил самият той да спи в къщата, нещо повече — никой не можел да го убеди да остане там като се смрачи, а още щом първите прилепи се понасяли из мрака, той се отправял бързо към града. Истината била, че докторът тайничко се страхувал от призраци, тъй като прекарал младостта си в страна, където те често се явяват, и се говорело, че като момче веднъж зърнал самия дявол в планината Харц в Германия.
Тревогите на доктора във връзка с къщата стигнали краен предел. Една заран, като дремел над някаква книга в кабинета си, бил стреснат от внезапното влизане на икономката.
— Ама че работа! — извикала тя. — Клаус Хопер е дошъл тук от фермата с целия си багаж и се кълне, че занапред няма да има нищо общо с тази работа. Цялото семейство било изплашено до смърт, защото из къщата се вдигал такъв шум, че не можели да мигнат.
— Donner Wetter!7 — извикал докторът нетърпеливо. — Няма ли най-сетне да спрат да говорят за тази къща?! Какви глупаци’ Да позволят няколко мишки и плъхове да ги изплашат така!
— Ами, ами — казала икономката, като клатела многозначително глава, ядосана от това, че той изказва съмнение към тази история, тук има нещо друго, не само мишки и плъхове. Всички наоколо говорят за къщата, а освен това в нея са виждали такива работи! Питър де Хрод ми разказва, че хората, които ви продали къщата и заминали за Холандия, намекнали това-онова и казали, че ви „пожелават да се радвате на сделката си“ и вие сам знаете, че не можете да накарате никого да живее там.
— Питър де Хрод е глупак — рекъл докторът раздразнено. — Обзалагам се, че той пълни главите на хората с тези приказки. Също като приказките му за духа, който се явява в църковната камбанария, като извинение за това, че не би камбаната оная студена нощ, когато гореше къщата на Харманъс Бринкерхоф. Изпрати Клаус при мене.
Влязъл Клаус Хопер. Той бил просто душен селянин и като осъзнал, че се намира в самия кабинет на доктор Книперхаузен, бил обзет от страхопочитание и така се смутил, че не могъл да обясни добре причината за голямата си тревога. Въртял шапката в едната си ръка, пристъпвал от крак на крак, вдигал от време на време очи към доктора и хвърлял уплашен поглед към черепа, който сякаш нежно се взирал в него от шкафа за дрехи.
Докторът опитал всички средства да го накара да се върне във фермата, но напразно. Селянинът проявил твърдоглаво упорство и в края на всеки аргумент или молба отвръщал по същия кратък, но непреклонен начин: „Не мога, господине.“ Докторът кипвал лесно, търпението му се било изчерпало от тези непрекъснати тревоги около къщата. Упоритият отказ на Клаус Хопер му приличал на явен бунт и търпението му се изчерпало. За щастие Клаус успял да се измъкне бързо и избягнал кавгата.
