на него като на благодетел — разполагали с кухнята му, а понякога той ги ощастливявал, като ги включвал в своите походи. Събирала се такава разнообразна свита, с каквато сега плавал по Хъдсън с корабче, което поддържал за собствено развлечение. С него били двама бели, облечени отчасти като индианци — с мокасини и ловни ризи; останалата част от екипажа му се състояла от четирима негови любими индианци. Те пътували по реката без определена цел, докато стигнали планините, където прекарали два-три дни в преследване на сърни, все още срещащи се по тези места.
— Щастие е, млади човече — казал Антъни Ван дер Хейден, — че си паднал от борда днес, тъй като утре рано сутринта се връщаме у дома и тогава напразно щеше да търсиш храна в тези планини. Но хайде, момчета, размърдайте се! Размърдайте се! Да видим какво има за вечеря. Котлето отдавна ври, стомахът ми е съвсем празен и се басирам, че нашият гост с нетърпение чака да седне на трапезата.
Тогава в малкия лагер настанала суетня. Един откачил котлето и изсипал част от съдържанието му в огромна дървена паница; друг нагласил голям плосък камък за маса; трети отишъл да вземе различни прибори от корабчето, което било закотвено наблизо, а господин Антъни лично донесъл една-две бутилки безценно питие от собственото си шкафче, тъй като познавал твърде добре веселите си другари, за да им повери ключа.
Скоро храната била подредена — проста, но обилна, тя се състояла от сърнешко месо, което апетитно миришело от котлето, студен бекон, варена царевица и огромни самуни хубав черен домашен хляб. Никога досега Долф не се бил хранил така добре, а когато отпил две-три глътки от шишето на господин Антъни и усетил как ободряващото питие сгрява кръвта и сърцето му, се почувствувал така добре, че не би заменил мястото си дори и за това на губернатора на провинцията.
Господин Антъни също се развеселил и разказал куп невероятни истории, на които белите му придружители се смеели невъздържано, макар че индианците, както винаги, оставали невъзмутимо сериозни.
— Това е истинският живот за тебе, момчето ми! — казал той и потупал Долф по рамото. — Няма да си мъж, ако не можеш да устояваш на вятъра и лошото време, да обикаляш горите и неприветливите места, да спиш под дървета и да се храниш с липова шума!
И тогава той изпял една-две строфи от една холандска пиянска песничка, като въртял в ръка късо и дебело холандско шише, а мирмидонците11 пригласяли в хор, докато гората проехтяла отново, както се пее в хубавата стара песен:
Въпреки че се бил доста развеселил, господин Антъни продължавал да се държи прилично. Макар че не спирал да тика бутилката в ръцете на Долф, не пропускал сам да налее на другарите си, тъй като добре знаел с кого има работа, и особено внимавал да сипва съвсем умерено на индианците. След като храната привършила, а индианците допили питието си и изпушили лулите си, те се увили в големи одеяла, изтегнали се на земята с крака към огъня и скоро заспали като уморени хрътки. Другите останали да бъбрят пред огъня, където било изключително приятно и успокояващо поради горската тъмнина и влагата във въздуха от преминалата буря. Оживеният разговор по време на вечерята позаглъхнал и постепенно се прехвърлил върху ловджийски истории, подвизи и опасности в пустошта. Много от тях били така странни и невероятни, че не се осмелявам да ги повторя, за да не би да се породи съмнение в честността на Антъни Ван дер Хейден и другарите му. Разказали се също много легенди за реката и селищата по бреговете й и господин Антъни явно знаел много от тези ценни предания. Докато този як ловджия, седнал върху извития корен на едно дърво, което му служело за кресло, разправял невероятни истории, а огънят осветявал силно характерното му лице, нещо непрекъснато смущавало Долф — нещо в него му напомняло за нощния посетител от Къщата с призраците; имало някаква неясна прилика, неприсъща на определена черта или линия, а излъчвана от целия му вид и от фигурата му.
Тъй като отново станало дума за това как Долф паднал от борда, разказали се различни злополучни истории и изключително нещастни случаи, сполетели някои от пътниците по тази огромна река, особено в по-ранните години на колониалното време; повечето от тях господин Антъни упорито приписвал на свръхестествени сили. Долф се ококорил при тези думи, но старият джентълмен го уверил, че, общо взето всички заселници по реката вярват, че тези планини са под властта на неземни, пакостливи същества, които, изглежда, имат зъб на холандските колонисти още от първите години на заселването им. Вследствие на това оттогава насам те изпитвали особено удоволствие да дават воля на приумиците си и да изливат злобата си върху холандските капитани; досаждали им с внезапни бури, насрещни ветрове и течения и всевъзможни пречки дотолкова, че холандският моряк трябвало винаги да бъде изключително бдителен и да обмисля всичко: да хвърля котва по здрач, да спуска форпика или да свива платната винаги, когато се зададе голям облак — накратко, да взема толкова предпазни мерки, че често се придвижвал по реката мъчително дълго време.
Някои, казал той, вярвали, че тези пакостливи сили от ефира са зли духове, извикани от индианските магьосници в ранните години от заселването на белите, за да си отмъстят на чужденците, които им отнели страната. На техните магии те приписвали дори нещастието, сполетяло известния Хендрик Хъдсън12, когато плавал смело по реката и търсел нов морски път на северозапад и по думите му неговият кораб заседнал. Хората твърдели, че това било не по други причини, а в резултат от заклинанията на същите тези магьосници, които искали да му попречат да стигне до Китай, като плава в тази посока.
Господин Антъни отбелязал обаче, че обяснявали по-голямата част от невероятните случки по реката и затрудненията на капитаните, плаващи по нея, със старинната легенда за Буреносния кораб, който се появявал като призрак край нос Пойнт-ноу-пойнт. Като разбрал, че Долф дори не бил чувал за това предание, господин Антъни го зяпнал смаяно и се зачудил къде ли е прекарал живота си, та не знае за такова важно историческо събитие. И за да убият времето през останалата част от вечерта, той подхванал историята, доколкото я помнел, със същите думи, с които била написана от мънер13 Селине, един от ранните поети на Нова Холандия14. И след като разбутал огъня, който пръснал искри между дърветата като малък вулкан, той се наместил удобно върху корените на дървото и като отметнал назад глава и постоял известно време със затворени очи, за да събере спомените си, разказал следната легенда.
Информация за текста
© 1984 Мария Райчева, превод от английски
© 1984 Дидид Бурилкова, превод от английски
Washington Irving
The Haunted House, 1822
Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2009
Редакция: NomaD, 2009
Издание:
Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди
Второ издание
Издателство „Отечество“, София, 1984
Съставител и редактор: Огняна Иванова
