Принцът се отвърнал от него с неприязън и потърсил бухала в подслона му. „Това е птица — помислил си той — с миролюбиви навици и може би ще е в състояние да отговори на въпроса ми.“ Така че го помолил да му каже какво е това „любов“, за която пеят всички долу в горичките.
При този въпрос бухалът дал да се разбере, че е оскърбено достойнството му.
— Моите нощи — казал той — са заети с проучвания и изследвания, а дните си прекарвам в килията си, размишлявайки върху наученото. Колкото до онези пеещи птици, за които ми говориш, никога не ги слушам — презирам и тях, и заниманията им. Слава на аллаха, че не мога да пея. Аз съм философ и не знам нищо за това, което наричат любов.
Отправил се принцът към свода, където надолу с главата висял неговият приятел прилепът, и му поставил същия въпрос. Прилепът сбърчил нос и направил възможно най-раздразнена физиономия.
— Защо разтуряш утринната ми дрямка с такъв празен въпрос? — казал той заядливо. — Аз летя само в сумрак, когато всички птици спят, и никога не се вълнувам от техните грижи. Не съм ни звяр, ни птица, за което съм благодарен на аллаха. Разбрал съм какви подлеци са всички и ги мразя до един. С една дума, аз съм мизантроп и не зная нищо за това, което наричат любов.
Последната надежда на принца сега била лястовицата, която потърсил и открил да кръжи над най- високата част на кулата. Както винаги, тя ужасно бързала и едва успяла да му отговори.
— Да си кажа правичката, върша толкова много обществена работа и съм се захванала с толкова различни занимания, че не съм имала време да мисля по този въпрос. Всеки ден трябва да направя хиляди посещения и да се погрижа за хиляди неотложни работи, така че не ми остава нито миг за отдих, камо ли да се заслушвам в някакви си песнички. С една дума, аз съм космополит и не зная нищо за това, което наричат любов. — И като казала това, тя се гмурнала в простора и след миг изчезнала някъде към долината.
Принцът останал разочарован и смутен, но с още по-изострено любопитство, поради невъзможността да го задоволи. В същото настроение бил, когато прастарият му наставник влязъл в кулата. Младежът нетърпеливо се завтекъл да го посрещне.
— О, премъдри Ибен Бонабен — извикал той, — ти си ми разкрил толкова много от световните знания, а за едно нещо тъна в пълно невежество, затова те моля да ми го обясниш.
— Моят принц само трябва да зададе въпроса си и всичко, което е в обсега на скромните възможности на неговия слуга, ще бъде на негово разположение.
— Кажи ми тогава, о, най-премъдри, какво е това нещо, наречено „любов“?
Като че гръм ударил стария мъдрец. Той се разтреперил, пребледнял и му се сторило, че главата му не стои много здраво върху раменете.
— Откъде моят принц се е сетил да пита такова нещо? Откъде е могъл да научи тази празна дума?
Младежът го завел до прозореца на кулата.
— Слушай, о. Ибен Бонабен! — казал той.
Мъдрецът се заслушал. Славеят от горичката под кулата пеел на своята любима — розата. От всяко цъфнало клонче и кичеста дъбрава се разнасяли песни и „любов — любов — любов“ звънтяло от всички страни.
— Аллах акбар! Велик е аллах! — възкликнал ученият Бонабен. — Кой си въобразява, че може да запази тази тайна от сърцето на човека, когато дори птиците във въздуха са се наговорили да я издадат’?
После се обърнал към Ахмед:
— О, мой принце, — извикал той. — затвори ушите си за тези съблазнителни звуци. Заключи разума си за тези опасни знания. Знай, че същата тази любов е причина за половината злини, сполетели това нещастно човечество. Тя възбужда злоби и борби сред братя и приятели, които водят до предателски убийства и опустошителни войни. Грижи и скръб, тъжни дни и безсънни нощи — тези са нейните помощници. Тя попарва цвета, помрачава радостите на младостта и довежда болките и грижите на преждевременната старост. Аллах да те пази, принце мой, от това нещо, наречено любов!
Мъдрият Ибен Бонабен бързо се оттеглил, оставяйки принца още по-дълбоко смутен. А гой напразно се опитвал да прогони тези мисли от главата си. Те продължавали да го занимават, дразнели го и го изтощавали с безрезултатни догадки.
— Не може да бъде — казал си той, докато слушал звучните птичи песни, — това не са тъжни мелодии. В тях има само нежност и щастие. Ако любовта е причина за толкова злочести битки, защо тези птици не вехнат в самота и не се разкъсват взаимно на парчета, ами радостно пърхат из дърветата или се забавляват заедно сред цветята?
Една сутрин принцът се бил излегнал на ложето си и отново размишлявал върху този необясним проблем. Прозорецът на стаята му бил отворен, за да влиза вътре лекият утринен ветрец, който пристигал от долината на Даро, натежал от аромата на портокалов цвят. Едва се чувал гласът на славея, продължаващ да напява все същата мелодия. И докато принцът слушал и въздишал, изведнъж нещо профучало във въздуха. Един прекрасен гълъб, преследван от ястреб, влетял в прозореца и паднал задъхан на пода, а преследвачът, лишен от плячката си, се зареял към планините.
Принцът вдигнал едва дишащата птица, оправил перцата й и я притиснал до гърдите си. След като я успокоил с ласките си, сложил я в златна клетка и й предложил със собствената си ръка най-бяла и вкусна пшеница и най-чиста вода. Гълъбът обаче отказвал храната, стоял оклюмал и скръбен и жаловито стенел.
— Какво те измъчва? — попитал го Ахмед. — Нима нямаш всичко, каквото би могла да си пожелае душата ти?
— Уви, не! — отвърнал гълъбът. — Та нали съм разделен от другарката на моето сърце, и то през пролетта, точно в щастливия сезон на любовта!
— На любовта! — като ехо повторил Ахмед. — Умолявам те, красива птичко, кажи ми какво е това любов.
— Разбира се, мой принце. То е мъка за едни, блаженство за други, битка и вражда за трети. То е чудото, което привлича две същества и ги обвързва с най-пленителните чувства, прави ги щастливи, когато са заедно, и дълбоко нещастни, когато се разделени. Нима няма някой, с когото да те свързват такива чувства на нежна привързаност?
— Обичам стария си учител Ибен Бонабен повече от всяко друго същество, но той често е много досаден и понякога се чувствувам по-щастлив, ако го няма.
— Не такава привързаност имах предвид. Говоря за любовта, за великото тайнство и извор на живота, омайващия пир на младостта и трезвото блаженство на старостта. Огледай се наоколо, принце мой, и виж как в този благословен сезон цялата природа прелива от любов. Всяко живо същество си има свой другар; най-дребното птиченце възпява своята любима; дори бръмбарът по земята ухажва своята избраница. И онези пеперуди, които пърхат високо над кулата и си играят във въздуха, са щастливи от взаимната си любов. Уви, мой принце! Нима си загубил толкова безценни дни от младостта си, без да знаеш нищо за любовта? Няма ли Някое нежно същество от другия пол, някоя красива принцеса или прекрасна девойка, която да е пленила сърцето ти и да е изпълнила гръдта ти със смътната възбуда на сладостна болка и нежни желания?
— Започвам да разбирам — въздъхнал принцът. — Неведнъж съм изпитвал такава възбуда, без да знам причината. А и къде бих могъл да намеря другарката, която ми описа, в тази мрачна самота?
Разговорът продължи още малко и така принцът получил своя първи урок по любов.
— Уви! — казал той. — Ако любовта наистина носи такова блаженство, а раздялата такава скръб, аллах да ме пази от греха да разруша щастието на някой неин поклонник.
После отворил клетката, извадил гълъба и след като нежно го целунал, занесъл го до прозореца.
— Върви, щастлива птичко, ликувайте с другарката на твоето сърце в тези пролетни дни на младостта. Защо да правя и теб затворник в тази мрачна кула, където любовта никога не може да проникне?
Гълъбът плеснал възторжено с криле, превъртял се във въздуха, а после се спуснал със свистене към цъфналата долина на Даро. Принцът го проследил с поглед, след което горко се завайкал. Птичите песни, които преди го радвали, сега само усилвали мъката му. Любов! Любов! Любов! Горкият младеж! Сега вече тази песен му била ясна.
Очите му заискрили от гняв при следващата му среща с мъдрия Бонабен.
— Защо си ме държал в това унизително невежество? — извикал той. — Защо великото тайнство, изворът на живота е бил скриван от мене, когато това е нещо съвсем естествено и за най-обикновеното
