— Честно казано — казал той, — много красиво лице, много красиво, но човек вижда толкова красиви жени по време на своите пътувания, че едва ли… но чакай… виж ти! Сега, като я гледам отново… но, разбира се, това е принцеса Алдегонда. Как можах да забравя моята голяма любимка?
— Принцеса Алдегонда! — като ехо повторил принцът. — А къде мога да я намеря?
— Спокойно, спокойно — казал папагалът. — По-лесно е да се намери, отколкото да се спечели. Тя е единствената дъщеря на християнския крал, който управлява в Толедо, и ще живее затворена далече от света до седемнайсетия си рожден ден, заради някакво предсказание на тези натрапници астролозите. Не можеш дори да я зърнеш. Нито един мъж не може. Бях допуснат при нея, за да я забавлявам, и ти давам честната си дума на папагал, който е видял света, че съм разговарял с много по-глупави принцеси.
— Ще ти доверя нещо, драги ми папагале — казал принцът. — Аз съм наследник на кралство и един ден ще седя на престола. Виждам, че си способна птица и разбираш от живота. Помогни ми да спечеля тази принцеса и аз ще те назнача на някоя отговорна длъжност в двореца.
— С най-голямо желание — отвърнал папагалът, — но нека бъде синекурна, ако е възможно, че ние, умниците, не обичаме много да се трудим.
Бързо се договорили; принцът напуснал Кордова през същите порти, откъдето бил влязъл, извикал на бухала да излезе от дупката си в стената, представил му новия им спътник като негов учен събрат и тримата потеглили на път.
Напредвали много по-бавно, отколкото се искало на нетърпеливото принцово сърце, но папагалът имал светски навици и не обичал да го будят рано сутрин. Бухалът от своя страна бил привърженик на следобедната дрямка и губел много време заради дългите си сиести. Любовта му към старините също им пречела, тъй като настоявал да спират и разглеждат всяка развалина и разказвал безкрайни легенди за всички древни кули и замъци, покрай които минавали. Принцът предполагал, че двамата с папагала, след като били толкова учени, ще са щастливи да бъдат заедно, но предположението му се оказало съвършено погрешно. Те непрекъснато се заяждали. Единият бил известен с остроумието си, другият — като философ. Папагалът цитирал стихове, критикувал последните литературни произведения, начетено и словоохотливо разказвал всяка дреболия. Бухалът се отнасял с пренебрежение към подобни познания и имал вкус единствено към метафизиката. Освен това папагалът пеел, непрестанно повтарял bons mots3, пускал шеги по адрес на мрачния си спътник и възмутително се смеел на собствената си духовитост — неща, които бухалът приемал като смъртна обида, нанесена върху собственото му достойнство, и се цупел, и се мръщел, и се надувал, а после мълчал по цял ден.
Принцът не обръщал внимание на крамолите на своите спътници, тъй като или унесено мечтал и си фантазирал, или съзерцавал портрета на красивата принцеса. Така те преминали през суровите проходи на Сиера Морена, пресекли жарките равнини на Ла Манча и Кастилия, минали по бреговете на „златната Тахо“4, която виела очарователните си меандри през половин Испания и Португалия. Най-после пред погледите им се изправил град със здрави стени и кули, построени върху скалист нос, а в подножието му с яростен тътен се виела река Тахо.
— Погледнете — извикал бухалът — древното и славно Толедо, град, известен със своите старини. Погледнете тези прочути дворци и кули, посивели от времето и обвити в легендарно величие, където много от моите предци са размишлявали.
— Пфу! — извикал папагалът, прекъсвайки тържествената реч на този екзалтиран любител на старините. — Какво ни интересуват тези старини и легенди или пък твоето родословие? Погледни нещо по- подходящо: погледни тази обител на младостта и красотата, погледни най-после, о, принце, обителта на твоята дълго търсена принцеса.
Принцът погледнал накъдето му сочел папагалът и на единия бряг на Тахо видял величествен дворец, който се издигал сред прекрасна долина. Мястото точно отговаряло на описанието на гълъба — там бил оригиналът на портрета. Сърцето му се разтуптяло. „Може би в този миг — мислел си той — красивата принцеса се забавлява под тези прохладни беседки или с лека стъпка пресича прекрасните тераси, или си отдъхва под високите сводове.“ Като се взрял по-внимателно, забелязал, че стените около градината са толкова високи, че никой не може да ги прехвърли, а около тях обикаля многобройна въоръжена стража. Тогава се обърнал към папагала.
— О, най-способен сред птиците, ти притежаваш дарбата да говориш с човешки глас. Прелети над тези стени, потърси идола на душата ми и й кажи, че принц Ахмед, един странствуващ влюбен, направляван от звездите, е дошъл до цъфтящите брегове на Тахо, за да я потърси.
Папагалът, горд с посредническата си мисия, се насочил към градината, прехвърлил високите й стени и след като полетял малко над горички и морави, кацнал на балкона на един павилион, надвиснал над реката. И тук, надничайки през прозореца, зърнал принцесата, която се била излегнала върху ложето си, взирала се в някакъв лист, а сълзите бавно се търкаляли по бледите й страни.
Той почистил перата си, нагласил яркозелената си одежда, вирнал качулката си и грациозно кацнал до нея. После нежно й проговорил:
— Избърши сълзите си, прекрасна принцесо. Дошъл съм да утеша сърцето ти.
Принцесата се стреснала от гласа му, но след като се обърнала и видяла само едно зелено птиченце, което тромаво се кланяло, казала:
— Уви! Каква утеха можеш да ми донесеш ти? Нали виждаш, че си само една малка птичка?
Папагалът се обидил от този въпрос.
— През живота си съм донесъл утешение на много красиви дами — отвърнал той, — но да оставим това. Сега изпълнявам кралска мисия. Знай, че Ахмед, принцът на Гранада, е дошъл да те търси и че в този момент станът му се намира върху благоуханните брегове на Тахо.
При тези думи очите на красивата принцеса заблестели по-ярко дори от диамантите в короната й.
— О, най-мило папагалче — извикала тя, — наистина са радостни известията ти, тъй като се изтощих, поболях и уморих почти до смърт, измъчвана от съмнения във верността на Ахмед. Върви при него и му кажи, че думите на писмото му са се запечатали в сърцето ми, а стиховете му са били храна за душата ми. Кажи му обаче, че трябва да е готов да докаже своята любов със силата на оръжието. Утре е моят седемнайсети рожден ден и кралят, моят баща, организира голям турнир. Не един принц ще участвува в него, а победителят ще получи за награда ръката ми.
Папагалът отново разперил крила, префучал през горичките и отлетял натам, където принцът чакал неговото завръщане. Възторгът, в който изпаднал Ахмед, когато разбрал, че е намерил оригинала на обожавания от него портрет и че е намерил принцесата обичаща и вярна, могат да разберат само онези привилегировани смъртни, които са имали щастието да осъществяват мечтите си и да превърнат една сянка в плът. Имало обаче нещо, което помрачавало радостта му — предстоящият турнир. Всъщност по бреговете на Тахо вече проблясвали доспехите и ечали тръбите на многобройните рицари, които, заобиколени от пъстри свити, гордо яздели към Толедо, за да участвуват в церемонията. Същото предзнаменование, което насочвало съдбата на принца, направлявало и живота на принцесата и до седемнайсетия й рожден ден тя била затворена от света, за да я предпазят от нежни сърдечни страсти. Отшелничеството обаче вместо да намали, увеличило славата на прелестите й. Няколко влиятелни принца си съперничили за ръката й, затова баща й, крал, прочут с невероятното си лукавство, за да не си създаде врагове, като прояви предпочитание, избрал оръжието за арбитър. Сред съперниците имало много, известни със силата и юначеството си. Какво не щастие за клетия Ахмед, който бил невъоръжен и необучен в рицарското изкуство! „Ех, такъв ми бил късметът — казал той, — да бъда възпитан в самота под надзора на философ! Каква е ползата от алгебрата и философията във въпросите на любовта? Уви, Ибен Бонабен! Защо пропусна да ме научиш да си служа с оръжие?“ Като чул това, бухалът прекратил мълчанието си, но като встъпление към тирадата си възкликнал набожно, понеже бил благочестив мюсюлманин.
— Аллах акбар! Велик е аллах — извикал той — и всички тайни са в ръцете му. Единствен той управлява съдбата на владетелите! Знай, принце, че по тази земя има много загадки, скрити от всички с изключение на онези, които като мен са способни да търсят познанието в тъмнината. Затова ще ти кажа, че в близката планина има пещера и в тази пещера има желязна маса и върху тази маса лежат вълшебни рицарски доспехи, а до масата стои омагьосан жребец, затворен там от много векове.
Принцът го гледал с удивление, а бухалът примигнал с огромните си кръгли очи, изправил ушичките си и продължил:
— Преди много години придружавах баща си, който беше тръгнал да наобиколи владенията си по тези
