Кулата върху разлома

изгуби силата си. Мракът в беседката бе прорязан от назъбен като мълния проблясък, отекна трикратен гърмеж като смеха на исполин. Тенсор отхвръкна назад и падна от подиума. Беседката, останала невредима, за миг стана прозрачна, изгуби се от поглед и пак си върна плътността.

Порталът пустееше. С нов тътнещ напор на вятъра по средата изникна тъмна фигура с развята черна коса, щръкнала черна брада и светещи, наситеночервени очи. Същински великан, чиято глава опря в купола.

Рулке изглеждаше по-неудържим отвсякога. Вторият проблясък разцепи беседката, предната й половина се разтроши, само три колони и металният купол останаха като рамка зад него.

Тенсор се озърташе пощурял. Заклинанието се провали, Лиан го нямаше, а вече усещаше как му призлява от злоупотребата с магия. Смелостта му не стигаше да изтърпи това. Пречупи се и запълзя през залата.

Рулке напираше към тях. Алено наметало се развяваше върху черните му дрехи. Озърна се в търсене на противници.

Каран чу ниско свистене, засилващо се до тътен, разтърсил залата. Изведнъж сиянието в огнището се скри за миг — черен силует изскочи от шахтата и се понесе във въздуха като с криле. Игър стъпи на присвитите си крака и изпружи юмрук към тавана. Тънки лъчи блеснаха от изумруда, заслепяваха болезнено.

— Посрещни гибелта си, Рулке! — извика Игър, ухилен до ушите, и метна кристала по своя враг.

Рулке се вцепени, а изумрудът се премяташе към него. Улови го в последния миг. Сиянието се разгоря толкова ярко, че проникваше мътнозелено през ръката му. Рулке стискаше с огромните си юмруци и се гърчеше, сякаш кристалът беше нажежен. Впи пръсти в него още по-яростно, преви се и притисна ръце към корема си.

— Тар енг Казит! — ревеше Игър на незнаен език. — Изгори го! Изпепели врага ми!

При следващия проблясък на изумруда се видяха и костите в тялото на Рулке. Той виеше и ридаеше, почти разкъсан, но не пускаше.

Игър бе застинал в позата на устремил се напред бегач. Напипа слепешком ножа си, за да нанесе последния удар. Но шепотът на Рулке се чуваше все по-отчетливо — той откри насрещното заклинание. Лицето му се кривеше, пръстите му димяха. Тържествуващото изражение в очите на Игър се стопи.

Рулке разтвори пръсти. На пода прошумоля изумруден прах. Той се изправи на пръсти и се провикна от болка и възторг.

Игър изтърва ножа и заотстъпва.

— Не успях — мънкаше смаян. — Как тъй не успях?

— Това място е създадено от карон — с досада обясни Рулке. — Кандор откри разлома и построи Голямата кула над него, за да черпи сила от земята две хилядолетия. Ама че си нагло, човече от коренната раса, мислеше си, че просто ще влезеш и ще се възползваш! Що за невежа си ти!

Пак стисна димящия си юмрук. От гърлото на Игър се изтръгна клокочещ вой, той се строполи и започна да скубе косата си. Като че искаше да се отърве от нещо невидимо, вкопчило се в главата му, но то заби жилото си в гърлото му.

44. По право и наследство

Главата на Каран се цепеше от болка. Всеки в залата пострада от употребената тук сила. Никой не посмя да се опълчи срещу Рулке.

Игър се гърчеше на пода. Каран си спомни първата им среща във Физ Горго, когато му открадна Огледалото. Тогава беше безмилостен, могъществото му всяваше ужас. За миг й се мярна разплаканата Мейгрейт. Нима двамата бяха любовници? Значи е открила нещо добро у него.

Тя извика звънливо:

— Да го нападнем заедно. Не може да устои на всички наведнъж.

Рулке се обърна припряно да види коя е пък тази досадница. В същия миг Фейеламор се изправи и явно го стъписа. Не бе подозирал, че и тя е тук, не искаше да рискува схватка с нея. Той спря нерешително.

— Заедно! — повтори като ехо Фейеламор.

Затича с напевни викове на странния си език. Рулке се озърташе, не знаеше кой от противниците му ще нанесе първия удар. Фейеламор се бе устремила право към него и Каран забрави да диша. Стори й се, че Фейеламор ще го повали без усилие. Нима беше толкова лесно?

Излъга се. Фейеламор подмина Рулке, понесла Огледалото, и с бързи ситни крачки стигна до порутената беседка, която незабавно се освети в призрачно сияние. Порталът оставаше отворен. Всички се облещиха, не можеха да повярват, че тя ще ги изостави. Тенсор тръсна глава и се подпря на колене.

— Огледалото е мое! — изхриптя. — Няма да ми го отнемеш.

Дългите му пръсти се изпънаха към нея и Огледалото издрънча на пода.

Фейеламор скочи да го вземе, но то се хлъзгаше все по-надалеч. Тя изврещя в отчаяното си желание да го достигне, обаче Рулке го настъпи. Разтреперана от заклинанието, тя се опита да наложи нова илюзия. Тенсор вдигна ръка, замъждукала в отровно зелено.

— Не смей! — изплю кръв той. — Ще те разпилея. Никой фейлем не може да оцелее от това.

Каран видя, че Фейеламор се примири с поражението. Тенсор можеше да я порази, преди да е довършила жалката си илюзия, и този път щеше да я убие. Тя отстъпи заднешком върху подиума, насочи портала накъдето искаше и изчезна с тих пукот.

Рулке проследи раздора между неговите врагове с измъчена усмивчица.

— Трима по-малко… — промълви.

Протегна дясната си ръка към Игър и сви юмрук, макар да се мръщеше от болка. Дотогава проснат безмълвно, Игър започна да вие. Рулке насочи другата си ръка към Тенсор, който падна на колене с широко отворена уста, от която не излезе нито звук. Тялото му се преви, главата му се удари в пода.

Никой не дръзваше да мръдне. Безпомощните викове на Игър разтърсваха Каран. А що за презрени твари бяха аакимите, че не смееха дори да бранят един от своите? Тя посегна и с неуловимо за окото движение метна ножа си.

Рулке се обърна и вдигна ръка да опази лицето си, но твърде дългият престой в Нощната пустош го бе направил муден. Острието прониза дланта му и заседна между костите. Потръпна и опря ръка в ребрата си, сякаш усещаше ножа там. Очите му виждаха не Каран, а лик отпреди четиридесет столетия.

— За втори път ме прободе, Елиенор! Никой освен тебе не успя. — Млъкна смутен и погледът му бавно се проясня. — Коя си ти? — прошепна. — Не си Елиенор. Дори не принадлежиш към аакимите.

— Аз съм Каран Елиенор Фърн от Готрайм — отсече тя. — Имам кръв от аакимите и съм нейна пряка потомка.

— Каран… — усмихна се с неприязън Рулке. — Добре. Елиенор знаеше, че за мен е неприкосновена. Ето каква си била. Усещах понякога съзнанието ти, но не съм си представял, че толкова приличаш на нея. Ако знаех, нямаше да те използвам. Но стореното — сторено. Ще ми бъдеш още по-необходима занапред. Ела тук!

Тръсна китката си и ножът изтрака на пода. Извика някаква дума, каменните стъпала под краката на Каран и Лиан се разсипаха на прах и двамата паднаха. Прекрачи към тях. Каран беше беззащитна. Ако поискаше, можеше да я размаже по стената.

Кракът му пак закачи Огледалото, от което се лиши Фейеламор. Рулке пъргаво се наведе да го вдигне. Дълго се взираше в него, а Каран се питаше какво ли вижда, защото по лицето му пробягваха отблясъци. Накрая го захвърли.

— Играчка… залъгалка за аакими! — промърмори с презрение. — За какво са ми такива тромави устройства, когато си имам по-съвършени. Ах, колко се радвам, че дойдох — тъкмо от тебе се нуждая за начинанието си. — Впи поглед в Каран и Лиан и всеки от тях се уплаши заради другия. — Имам късмет, малка ми Каран, че не те унищожих веднага. Ела с мен.