луната бяха в червено и черно, а тук-там се открояваха равнини в наситенолилаво. Заради удължената орбита на спътника тъмната му страна се показваше веднъж на няколко лунни месеца, но за щастие това твърде рядко съвпадаше с пълнолунието. Тъмната страна се смяташе за лош знак, а при пълнолуние — за предвестие на голяма беда.
Всеки ден и всеки час се проточваха безмерно, и то не само за Мейгрейт, а и за малцината, които останаха уелми в неловкото им съжителство с гашадите. Уелмите, съхранили верността си към Игър, се прокрадваха по коридорите на твърдината като хиени, вечно напрегнати, сякаш твърде далечни от тях събития щяха да определят съдбата им. А Вартила беше най-настръхнала, на всяка крачка сандалите й хлопаха гръмко по плочите. И кожата й сивееше повече от всякога, кучешките й зъби сякаш се изостриха още малко, лицето й изглеждаше изсечено от ахат.
Дебнещите отвън гашади напомняха на Мейгрейт за предишното й пленничество във Физ Горго, за Фейеламор и досегашния живот. Голям затвор — ето какво беше животът. Все едно дали на тялото, или на духа. Нямаше нито един приятел. Често си мислеше за Каран, за отвратителното си поведение към нея, за страданията й. Какво ли я е сполетяло? „Принудих я да ми се подчинява заради стар дълг и обещах да й се отплатя с някаква си шепа сребро.“
В този миг Мейгрейт се смръзна —
2.
Уроци по водачество
Нещо блъсна тежко по вратата. Мейгрейт подскочи от уплаха, че гашадите идват да я отведат. Броени дни след призрачната поява на Рулке през морето доплава армия, предвождана от Тилан, който бе свалил от поста Мендарк преди Големия събор и сега възнамеряваше да си върне града и властта на Магистър. Оттогава минаха две седмици. Туркад беше обсаден и изглеждаше, че ще бъде превзет. Гашадите, изпълнили задачата си да сеят раздори и да подготвят провали, припираха да избягат преди това. Успееха ли да я завлекат в Шазмак, никога нямаше да им се изплъзне.
А как я гледаше Рулке… „Пазете я, докато се върна. Ако е нужно, защитете я с цената на живота си.“ Какво ли искаше от нея? Не можеше да си обясни и собственото си влечение към него, защото от всичко научено знаеше, че той е чудовище — жестоко, безогледно, лукаво. Само че хулите никак не пасваха на онова, което бе открила в очите му.
Мейгрейт надникна през шпионката. Някой местеше сандък. Тя пак закрачи напред-назад из стаята. Империята на Игър се разпадаше. Нима беше възможно да се случи толкова бързо?
В двете кървави битки пред градските порти миналата седмица бяха убити всичките му пълководци и половината старши офицери. И сега войските в Туркад бяха под командването на Ванхе, доскоро най- младшия сред маршалите на Игър. Този флегматичен и лишен от въображение човек очевидно не знаеше какво да стори. Не можеше да опази армията си дори от съблазните на порочния Туркад, камо ли от прокламациите на Тилан или диверсиите на гашадите.
Мейгрейт не се съмняваше какво предстои — кървави схватки за всяка улица в града. Мъртъвците щяха да се трупат на камари чак до покривите. Твърде добре помнеше войната миналата зима, когато се свираше в мразовитата барака и имаше за ядене само няколко проядени от червеи репи. Не можеше да забрави и младежа, който пренесе нея и Фейеламор в дома си, а скоро след това подпали къщата, за да умре до телата на своите убити майка и братя. От спомена й се късаше сърцето. Още колко сираци с окаян живот като нейния щяха да останат след новата война?
—
Откакто се помнеше, робуваше на Фейеламор, изпълняваше заповедите й по вкоренен навик, без да забелязва чуждите несгоди. И винаги се запъваше, щом трябваше да вземе решение, защото все не успяваше да повярва в себе си. Но Фейеламор се бе прехвърлила през портала в Катаза, а Игър я беше последвал. Сега Мейгрейт се учеше да мисли със собствената си глава.
Първо трябваше да избяга. Като майсторка на Тайното изкуство имаше достатъчно сила да се справи с бравата или дори да разбие вратата при нужда. Но старата твърдина, където Игър бе разположил щаба си, сега гъмжеше от гашади. Нямаше да може да победи всички наведнъж.
Как би се измъкнала Фейеламор? Господарката й си бе послужила с илюзия, за да излязат от Физ Горго, но едва ли някой в Трите свята можеше да се мери с Фейеламор в това изкуство. И на Мейгрейт не липсваха умения, тук обаче нямаше да й помогнат.
Няма как, трябваше да използва нещо далеч по-силно. Може би заклинание за преобразяване?… Така обаче щеше да навлезе в непозната за нея област. Знаеше само заклинание за частична промяна на облика. То би й дало различна външност, но нямаше да я преобрази истински. Нямаше по-трудно заклинание от това за пълно телесно превъплъщаване. Доколкото й беше известно, никой не бе успял, макар мнозина да умираха в страшни мъки, докато се опитваха да го овладеят. А и дори частичното преобразяване щеше да й е за пръв път.
Имаше и друго затруднение — кого да наподоби? В твърдината всеки непознат би се изложил на мигновено нападение. А Мейгрейт не би посмяла да се престори на някой от гашадите, защото не ги познаваше достатъчно добре. Всъщност познаваше добре единствено Игър.
Надигна се рязко да седне и си удари главата в скосения таван. Тя все пак му беше любовница за малко, значи нямаше да е чак толкова невероятно той да дойде при нея. Игър обаче беше висок и мускулест мъж, тежеше двойно повече от нея. Как да преодолее такава кошмарна разлика?
Пак крясъци, последвани от непохватното шляпане от ходилата на подтичващи гашади. Щяха да дойдат скоро и при нея. Тя се зае да очертава образа на Игър в съзнанието си, като започна от душата му. Спря се на онова, което поначало я бе привлякло у него — хладния разум, който претегляше внимателно всяка дреболия преди всяко решение, и нестихващата болка, намерила отзвук в собствената й самота и вътрешна пустота. Припомни си и суровата, но безпристрастна справедливост, макар че това негово достойнство поизбледня, щом окупираният Туркад започна да се съпротивява на волята му. Игър се оказа слаб пред трудностите, озлоби се, дори към своите се отнасяше едва ли не жестоко.
Опитваше се да го разбере по-добре поне сега, иначе нямаше да сполучи в преобразяването. Неговите терзания от неспособността да сподели чувствата си първо я трогнаха, но постепенно тя прозря, че Игър просто се е вледенил. Неописуемият ужас, че Рулке може отново да овладее съзнанието му, също събуди нейното съчувствие, само че накрая бе принудена да признае, че той се наслаждава на страховете си, вместо да се опита да ги преодолее.
При неловките им опити да потърсят близост в леглото (първите в целия живот на Мейгрейт) тя почти си въобрази, че го обича. А Игър започна да се плаши от нейните каронски очи. Дори легнал до нея беше способен да мисли само за своя враг. Нейната сила нарастваше и той й се струваше все по-дребен, а накрая вече губеше уважението си към него. И настъпи мигът, когато Игър, в прилив на отчаяна храброст или върховна саможертва, се хвърли през прохода, отворен от Тенсор, и не се завърна.
Каква бъркотия! Не беше лесно човек да го понася, а да го опознае беше почти невъзможно. Мейгрейт още бе настроена доброжелателно към него, но й беше ясно, че никога няма да го обикне. Все пак прецени, че е вникнала достатъчно в душата му, за да си опита късмета със заклинанието. Такова начинание обикновено изискваше седмици подготовка. Съдейки обаче по звуците навън, не й се вярваше да разполага и с един час.
Мейгрейт затвори очи и извика в паметта си неговото дълго, осеяно с белези тяло, усещането от допира на кожата му. Съсредоточи се единствено в заклинанието, вложи цялата сила на ума си и около нея полека възникна подобие на Игър. Процесът й причиняваше тежки страдания, сякаш плътта и костите й се разпъваха, за да образуват по-едрите форми.
Щом завърши заклинанието, тя се изправи. Но тутакси тупна на пода — не можа да запази равновесие в мъжкото тяло, доста по-тежко в горната си половина. Опита отново, но по-предпазливо, този път опря ръка на леглото. Болка прониза десния й крак. Не трябваше да се опира на него. Твърде добре си бе свършила работата и се бе осакатила точно като Игър. Нямаше кога да поправя стореното.
В това тяло й беше неудобно, веднага изпита неприязън към него. Толкова тежко, голямо и тромаво.
