се нарича по гръцки ловоса, а по славянски — крайчец; в нея се окачват обици. Другата част оставихме като такава, която е без име. Извътре ухото е кръглесто, а най-подир има кост със същата форма като него; в нея като в празен съд всеки звуков глас хлопа и тупа. А понеже ухото няма тръбичка, нито проходче към мозъчните полукълба, то затова такава (тръбичка) излиза към устния мъжец и оттам се протяга жила (нерв) в полукълбата, та много удобно пренася до тях гласа и плющенето.
(…) Силите на разумната душа, смислени и силни, са двойни като двама равносилни и еднакво разумни братя, именно умът и разсъдъкът, които делят и разкриват мисловното изкуство като бащин имот. Защото ако и разпознаването и прославлението (именуването) на нещата да е сила на разумната душа, но то не изнамира напълно нищо в себе си и от себе си, а взима и се обогатява от външното и относно възприеманите неща дава онова, което е отбелязано от сетивата или паметта, че лежи пред очите, при което е начертано от слуховата сила (енергия) със слово — било човек, било кон, било вол или нещо неодушевено, например камък или огън, и само ще посочи открито, според както по природа приляга да се нарече с име, като каже: човек е или кон, или нещо друго, добито чрез сетивото или паметта, и така става съединение или сглобяване, та се извършва разпознаването и именуването. Това е за възприеманите чрез сетивата неща. А пък за понятията и построенията на разума паметта е последна, а въображението замества възприемането и именуването и му служи (на разума) като вторична придобивка. Защото, когато слушаме светите пророци — Йезекила, разбира се, и Исая — славословци на неща, по-високо и от херувимските, и от серафимските, да описват и начертават с думи шестокрилото и четирикрилото естество, ние тогава нямаме нужда от сетива, а само от помненото и въображаваното, което сме чули и което Платон добре нарече въображаемо описване, та чрез двете (спомена и въображението) да запазим и скътаме вярна представа. А ако едно от тях (двете) се е изличило поради изминаване на време или поради някакъв друг случай, тогава, и да бъде другото някак трайно, пак няма да оцелее и представата тутакси ще изгуби същината си, та не ще бъде нещо представяно и никак не ще може да носи името си, защото, като се изгуби производителната причина, неизбежно се губи и причиненото (следствието).
Така само две са трайните (постоянните) сили на душата — разсъдъкът и, разбира се, умът; но разсъдъкът е по-смислена деятелна сила, която чрез съответно и прилично издирване и разпитване изнамира търсените еднородни неща. Поради това философът Платон е казал: „Разсъдъкът е вътрешно размишление на самата душа, което изкарва наяве издирващата и мислеща душевна сила; а онова, що излиза от нея чрез гласа, промъквайки се през устата, е дума; умът пък е душевна дейност, която схваща бързо и независимо от разстоянието веществената природа на реално съществуващите неща“. Защото и други от първите философи са нарекли ума душевно око, тъй като той като него прониква в природата на нещата непосредствено и схваща много скоро истината, която е в тях. Но това е достатъчно.
Ушите се делят на големи, вдадени (притъпени) и средни. Които са средни, служат само за слушане и по тях не може да се познае някакъв характер, освен това, че не са нито големи, нито малки, нито много издигнати, нито притъпени; та ако бъдат такива, показват добър характер; големите пък, които са много издигнати, са несъмнен белег за глупост и празнодумство.
Друга част от лицето е носът, с който издишваме и вдишваме навътре; защото ноздрите приемат въздуха, изпущан от вътрешното скривалище в гърдите и гърлото чрез белите дробове, и така надуват и изпращат въздуха навън, а после пак го въвличат обратно там и го пропускат по-навътре в тялото чрез същите части. Но ноздрите имат и мирисна способност; те са устрем и някакво природно сетиво, което узнава и приятна миризма, и смрад. А носът се разделя на две и има по средата преграда от хрущял. В двете му половини, т.е. от двете страни (на преградата), е празно, та всяка половина е като тръбичка, чрез която той (носът) поема и издиша и така действува с помощта на природното (въздушно) съкровище.
На двете страни на лицето има две челюсти — горна и долна. Горната се нарича мустак, а долната — брада. Човек има общо с всички животни това, че може да движи накъде да е долната си челюст; само за речния крокодил мислят, че движи горната си челюст.
Под носа са двете устни, които имат меко месо, та затова лесно могат да се движат. Измежду всички животни човек има най-пълен усет да пипа и познава пипането, а след това и вкус. Относно другите сетива човек е по-зле от много животни. По-вътрешна част, отколкото устните и челюстите, са устата. Предните им части са: на горната страна — иперои (по елински), което ще рече горница (небце), а по средата — език, който усеща и разпознава с крайчеца си, и то главно с помощта на химоса, т.е. чрез соковете на всяко овощие; а, по-пълно казано, той усеща всички качества — разбирам: и топлина, и студенина, и мекост, и твърдост, и друго подобно. Ако (езикът) не е по-широк или по-тесен (от обикновеното), а следователно среден по големина, той поради това е по-добър. Езичната плът е рядка и шуплива като гъба, затова скоро познава чрез вкусване всички овощни сокове на нещо посеяно. Па и тъй наречената приезичница, т.е. лалог (мъжец), е част от него. И при нея е прибавен тъй нареченият исофаг (хранопровод). Пред него лежи артерията (трахеята), която като че захваща от мъжеца и се отклонява към ноздрените дупчици. Когато пием, много пъти издърпваме чрез тях водното вещество и скоро го изливаме там. Устата пък, бидейки двойна, изпълнена е отгоре, отдолу, отпред и отстрани със зъби. За редкозъбите естествениците мислят, че живеят малко. А по-навътре има една част, която лежи на кървавата жила, на горното малко небце; тя, като се напълни с мокрота, често се възбужда ненадейно и като че ще задави човека, защото затуля прохода на дишането. Наричат я чепчица или зърно (сливица). По природа артирията (трахеята) е твърда, обхваната от много кръвоносни жили и поради това от лига. Между нея и хранопровода лежи приезичницата (мъжецът), та когато раздъвкваме суха храна много на дребно и я пропускаме в стомаха, приезичницата затуля трахеята и я кара да действува. Чрез нея се случва, когато трахеята приеме въздух от вътрешно духане, да се възбудят тутакси и белите дробове, защото, като се надуе трахеята, въздухът преминава през дробовете в техните дупчести части. Дробовете имат пролуки и проходчета, които събират въздух; през тях въздухът влиза в дупчиците и в дирушките; дробовете пък го пропускат към сърцето.
Между лицето и трупа има една съединителна част, която наричат шия; предната й част се казва гръцмул, а задната — хранопровод. Хрущялната предна част, през която издаваме глас и дишаме, е трахея, а месната — хранопровод, всичките все вътре пред гръбнака. Задната пък част (на шията) се казва врат. Такива имена и форми имат частите и членовете между главата и трупа.
А трупът има предната си част, до шията първо гърди, а след това стомах. Основа на стомаха е пъпът. Под тях е тъй нареченият итрон (черен дроб). Сърцето пък е поставено и лежи на последно място в гърдите в празнина, обхванато и пазено наоколо от белите дробове, които със своите ушенца като че го обгръщат и обхващат с пръсти.
О, неизследима премъдрост на оногова, който ни е създал и така устроил! Как го пък пази като природен владетел в палати и покои, заобикаля го наоколо с други части и членове и не дава да се примесят близки повреди! Прилично е, прочее, да кажем наедно с пророка Давида: „прославиха се делата на ръцете ти, ще се възрадвам“. Защото кой ум, като чува това, не се радва и не ще похвали и прослави с висок глас създателя на такава и толкова заслужаваща похвала крепост, дело на ръцете му? Но хубаво е всеки от нас пак да рече към тогова, който едничък между всички е Бог и изкусен строител: „Зачуди ме твоето знание, наложи ми могъществото си, безсилен съм срещу него!“
Прочее, сърцето, както казахме по-горе, е поставено от създателя като княз и владетел на природата в най-скритите места. Има пък и по природа твърда плът и се свързва с разнообразни връзки; а тупането му явно показва, че е наведено повече на лява страна. По две причини е туренето на тази страна на животното: (едната е) споменатата въздушна или ветрена празнина и (втората) — това, гдето лявата страна като че има по-голяма нужда от него, защото е по-слаба; според както казват и други за дясната страна, тя приема немалка помощ и от черния дроб. Наведено е, прочее, както казахме, повече към лявата страна. Но върхът му не държи в гръдния кош, както основата, напълно и истински средно място, що му е определено между лявата и дясната страна: той не свършва досущ в право положение отгоре надолу, но се наклонява малко към ляво място и на свършек по форма е повече окръглен, отколкото продълговат, а само последният му край се свива и свършва остро. Сърцето има три стомахчета — на дясна страна по-голямо, на лява — по-малко, а помежду им — средно; и две по-малки свършват при белите дробове. По-долу, до голямото стомахче, е закачена голямата кървава жила, а от нея захваща тъй нареченото средно стомахче.
А и към белите дробове отиват от сърцето някакви проходчета и се разклоняват по всичките им части, като продължават от трахеята; те приемат въздух, т.е. вятър, и го препращат към сърцето. За белите дробове пък мислят, че имат кръв повече от другите части; но тя лежи не в самите тях, а в кръвните жили.
