Мартин Еймис
Дом за свиждане
Скъпа Винъс,
Ако с право говорят, че страната ми вече умира, бих могъл да им кажа защо. Виж, детенце, човешката съвест е от важните органи, а не нещо в добавка като сливиците и апендикса.
Междувременно, поздравления. Вече спадаш към солидния контингент млади хора, обречени да пласират леко мухлясалите мемоари на свой застаряващ роднина. Е, поне няма да ходиш далеч: до „Гагарин Прес“ на Джоунс Стрийт. Търси господин Нострин. И не се притеснявай, няма да върша глупости като онзи изкукал нещастник, който — както прочетохме — пратил цели ролки с умотворения да ги щракнат при „Снимки за час“. Всичко си е платено, с Нострин сме се оправили. Пък и той ми е сънародник и ще ме разбере. Моля, искам тираж от един екземпляр. Той ще бъде за теб.
Все ме питаш защо никога не „споделям“ и защо така трудно си „изливам душата“, „изпускам парата“ или нещо такова. Човек с моето минало е петимен за моментите, през които не мисли за него — а обсъждането на спомени очевидно не спада към тях. И една по-неясна задръжка: откровено невротичният страх, че няма да ми повярваш. Виждах те как извръщаш лице и бавно поклащаш сведената си глава. И подобна възможност, Господ знае защо, ми се струваше нетърпима. Нарекох страха си невротичен, но такъв страх изпитват много хора с истории като моята. Споделена невроза, споделена тревога. Стадно чувство: неведнъж ще се връщаме на въпроса за стадните чувства.
Когато за пръв път събрах всички факти пред себе си, черни думи върху бялата страница, аз открих, че се взирам в безформена купчинка от упадък и ужас. Затова се опитах да внеса някаква структура. Докато напипвах някакво подобие на форма и логика, аз се чувствах по-малко самотен и усещах подкрепа от незнайните сили (от каквато отчаяно се нуждаех). Ала намекът за единение сигурно бе лъжлив. Милата ми родина открай време е спорна на обратни прозрения, епифании с минусов знак — ала не на единство. В родната ми страна не се срещат единства.
През трийсетте имало един миньор на име Алексей Стаханов, който според някои изкопал за една смяна сто тона въглища; а нормата била седем. Оттам тръгнал култът към така наречените „стахановци“ или „ударници“: те запълвали урви, сривали планини, били хора-булдозери, хора-багери. Много често били откровени измамници; често си го отнасяли от колегите си, които негодували срещу раздутите норми… Имало и писатели-ударници. Вземали ги от заводите с хиляди и ги учели как да пишат пропаганда, замаскирана като белетристика. Моята цел е различна, но ти най-добре ме мисли именно за такъв — за писател-стахановец, който казва истината.
Истината ще те жегне. Току-що ме клъцна (тънък разрез, като с остър ръб на хартия) внезапната мисъл, че най-позорното си дело съм извършил не в далечното минало, както почти всички останали, а след твоето раждане, едва месеци, преди да ме представят на майка ти. Моите призраци се нуждаят от цензура. Нека бъде лично твоята, Винъс; лично твоята цензура, а не тази на твоята групичка или твоята идеология. Да, добре сте ме чули, млада госпожице: твоята идеология. О, признавам, че е доста умерена (умереността е единствената й идея). Никой няма да тръгне да се взривява за нея.
За да можеш да смелиш какво съм направил, ще ти трябват целият ти кураж и великодушие. Но мисля, че и най-строгият отмъстител (какъвто ти не си) би бил доволен от начина, по който се стекоха обстоятелствата. Би могло да се каже, и аз няма да споря, че не заслужавах майка ти; нито пък заслужавах да те гледам в дома си почти двайсет години. И дори не изпитвам някакъв особен страх, че ще ме отлъчиш от паметта си. Не мисля, че ще го направиш. Защото ти знаеш какво е да си роб.
Съжалявам, че още се сърдиш, дето не ти позволих да ме закараш до О’Хеър. „Такъв ни е обичаят — рече ти. — Ходим да се изпращаме и посрещаме на летището.“ Имаш ли представа каква рядкост е вече това? Никой вече не го прави, даже и младоженците. Да, добре — беше доста себично от моя страна да ти откажа. Казах, че не искам да се сбогувам с теб на обществено място. Ала повече ме тревожеше асиметрията във всичко това. Ние двамата с теб да се изпращаме и посрещаме на летището. Но не исках да се изпращаме, като знаех, че няма да се посрещнем.
Ти си толкова добре подготвена, колкото всеки западен млад човек може да се надява да бъде — здравословна храна, щедра здравна осигуровка, две дипломи, чужди езици, пътувания зад граница, зъболекарски грижи, недвижима собственост и капитал. Я каква си — каква си лустросана.
Първа част
1
Река Енисей, 1-ви септември 2004 година
По-малкият ми брат дойде в Норлаг след мен, през четирийсет и осма, в разгара на войната между скотовете и кучките…
Не е зле като първо изречение от същинския разказ и аз нямам търпение да го напиша. Но ще трябва да чака. „Чакай, мое безценно съкровище!“ Така поетът Одън говорел на онези стихове и творби, които сякаш лобирали за преждевременното си раждане. Твърде рано е още за войната между скотовете и кучките. А война в тези страници неизбежно ще има: аз участвах в петнайсет битки, в седмата от които едва не бях кастриран от един шрапнел (железен болт, тежък повече от кило), забил се откъм вътрешната страна на бедрото ми. Както казват, два-три пръста нагоре и нямаше да има история за разказване — защото това е история за любов. Е, добре де, за руска любов. Но все пак за любов.
Тази любовна история има формата на триъгълник, и то не равностранен. Понякога ми се ще да мисля, че триъгълникът е равнобедрен: във всеки случай върхът му определено е доста остър. Надявам се, имаш до себе си речник? Страните на триъгълника се наричат scalene, от гръцки skalenos: неравен.
Това е любовна история. Затова се подразбира, че трябва да започна с Дома за свиждане.
Седя в клиновидната трапезария на туристически параход, „Георгий Жуков“ — по река Енисей, която тече от подножията на Монголия до Северния ледовит океан и прорязва две хиляди и петстотин версти от Северноевразийското плато. Като се знае какви са руските разстояния и въобще колко труден е животът в Русия, човек би си помислил, че една верста прави някъде към — не знам — да речем, трийсет и девет мили. Всъщност е малко повече от километър. Все пак пътят е дълъг. Брошурата назовава нашия круиз „Траекторията на живота“ — фраза с доста горчиво звучене. Не забравяй, че аз съм роден през 1919-а година.
За разлика от почти всичко останало тук „Георгий Жуков“ е ни риба, ни рак: нито футуристично плутократски, нито футуристично суров. Той е образ на застаряващия и едва ли не царистки комфорт. Под ватерлинията, където спят и се забавляват келнерите и моряците, корабът е — разбира се — една смрадлива руина; ала вижте само трапезарията с медно-златните й драперии, с плюш като в някой бордей. А и не е претъпкано. Аз се ширя в каюта с цели четири койки. Касиерът ми каза, че круизът „Гулаг“ така и не успял да стане особено популярен… Да, Москва е внушителна — свъсено-фантастична в богатството си. Пък и Петербург, без съмнение, след рождения си ден за един милиард долара: триста годишнината на един построен от роби град, „откраднат от морето“. Всичко друго вече е под ватерлинията.
Периферното ми зрение е обкръжено от дебнещи келнери, готови за скок. За това има две причини. Първо, вече е предпоследният ден от воаяжа ни и на борда на „Жуков“ няма капка съмнение, че съм сприхав и жлъчен старик — едър съм и раздърпан, с коса не като белия пух на смирения кухавелник, а неравно, мъчително сива. А освен това са усетили манията ми да прекалявам с бакшишите. Не разбирам. От самото начало давах примерно четвърт от сметката вместо десет процента, после сумата взе да нараства, но това е направо абсурд. Винаги съм разполагал с излишни пари, даже в СССР. А сега съм богат. За сведение (по мои данни) имам само един патент, но пък с множество приложения: механизъм, който значително подобрява ефективността на протезите… Ето защо сервитьорите знаят, че ако удържат на пороя от обиди, в края на всяко хранене ги очаква награда. Подпряна пред мен стои стихосбирка. Не е Лермонтов или Цветаева. Колридж е. Разделителят, който използвам (ти си го виждала) е дебел плик с дълго писмо. У мен е вече двайсет и втора година. Всеки стар руснак, който се връща в дома си, трябва да носи своя най-важен спомен — своя dues ex machina. Не съм чел все още писмото, но ще го прочета. Ще го прочета, та ако ще и после да пукна.
Да, да, знам — не прилича на стар човек да говори грубо. Двете с майка ти бяхте прави да въртите очи.
