тя пусна рамката и се наведе, за да го целуне бързо по бузата. Въпреки че беше рано следобед, тъмните косъмчета на брадата му одраскаха устните й и я накараха да изпита обезпокояваща топлина.
— Само толкова ли? — възрази той умолително, вдигнал едната си вежда в знак на протест. Хети чуваше скърцането на обувките му по дъсчената стена на къщата, докато Майкъл се опитваше да прехвърли част от тежестта върху краката си. — Ако това е най-доброто ти постижение, съседите ще си помислят, че се целуваш много зле, Хети Малоун.
Хети се наведе още по-надолу и го целуна леко по устните, но той очакваше това и беше подготвен. Устата му се отвори, върхът на езика му облиза долната й устна и я възбуди още повече.
Когато най-накрая се отдръпна, Хети беше почервеняла и останала без дъх, а зърната на гърдите й се очертаваха ясно под плътно прилепващото към тялото й боди. Тя се изправи рязко и удари тила си в рамката на прозореца.
— Уф! — каза тя и започна да разтърква с ръка удареното място. — Майкъл…!
Предупреждението й беше посрещнато със силен смях. Той вече се беше пуснал от перваза и сега единственото, което Хети можеше да види от мястото си, беше черната му коса.
— Пет минути, Хети!
Пет минути. Майкъл се ухили. Тя щеше да излезе след десет… ако днес беше късметлия. Той вдигна глава, за да погледне към прозореца над себе си, но Хети вече я нямаше. Майкъл се зачуди дали тя щеше да се сети да затвори прозореца, преди да излезе.
Внезапно го обзе нервност и Майкъл тикна ръце в джобовете си. При това писмото във вътрешния джоб на палтото му изшумоля леко.
Трябваше да й каже за писмото по-рано, да обсъди с нея плановете си.
Трябваше… но не го бе направил. Беше се уплашил. Не му се искаше тя да каже „не“ или да възрази. Не искаше да слуша съмненията й, защото неговите собствени му бяха достатъчни.
Майкъл погледна още веднъж към отворения прозорец. Той видя Хети във въображението си — с изпълнени от радост зелени очи, с къдрица коса с цвета на златен дъб, виеща се непокорно по бузата й. Косата й винаги намираше начин да се освободи, беше красива колкото самата Хети и проявяваше същото нежелание да бъде укротена.
Майкъл си помисли как би прекарал тази копринена къдрица през пръстите си и тази мисъл го възбуди. След това той си помисли, че ще трябва да напусне Хети, и целият потръпна. Никога не се беше отделял от нея за повече от една седмица, а сега… Майкъл напрегна рамене и писмото изшумоля отново.
Нямаше да го има само два месеца. Той си повтори това за хиляден път. Само докато уредеше живота си и я извикаше при себе си. Хети щеше да одобри намеренията му, когато разбереше колко важно беше това за него.
Той се надяваше, че тя щеше да му прости за това, че бе държал всичко в тайна от нея толкова дълго време.
Пет минути. Да среше косата си, да приглади дрехите си, да си вземе шапката и жакета, да не говорим за довършването на… бърсането на праха! Хети изсумтя недоволно и се втурна към изоставения парцал и бутилката.
Парцалът беше попил по-голямата част от лимоненото масло, което беше разляла, и сега на масата беше останало само едно петно с неправилна форма, което се сливаше добре с всички останали петна, дупчици и драскотини, които покриваха износената повърхност. Под бутилката обаче беше останал правилен черен кръг, който можеше да бъде прикрит само с много слънчева светлина и многократно полиране. Майка й и дамите щяха да го забележат незабавно.
Майка й щеше само да се усмихне, защото веднага щеше да се досети за причината, но Хети не смееше да си помисли за дискретно сведените погледи на дамите, които щяха да казват без думи, че горкият доктор Райан си е намерил ужасно некомпетентна жена за съпруга.
Хети въздъхна, взе напоения с масло парцал и също толкова мазната бутилка и като ги държеше внимателно пред себе си, за да не изцапа дрехите си, ги отнесе в кухнята и ги прибра на високата полица, на която държеше материалите си за почистване.
Докато се надигаше нагоре, за да достигне полицата, зърната на гърдите й се отъркаха в плата на памучния й елек и корсета й и й напомниха за целувката на Майкъл и топлината, която беше заляла цялото й тяло. Мрачните й мисли за неодобрението на дамите от женския кръг изчезнаха незабавно.
Тя обичаше Майкъл, откакто се помнеше, а може би дори и по-отдавна, откакто техните майки ги бяха извеждали заедно на разходка в бебешките им колички. Скоро тя щеше да се омъжи за него и щеше да може да го обича всяка минута от всеки ден до края на живота си.
Най-хубавото беше, че и той й отговаряше със същата страстна и дълбока любов. Ако дамите смятаха, че на нея й липсват някакви качества, той не споделяше тяхното мнение. А това беше единственото нещо, което имаше значение за Хети.
С изпълнено с радост сърце Хети хвърчеше из малката къща и премахваше последните очевидни следи от прекъснатия си опит да свърши домакинската работа. Тя прибра освободилите се къдрици на мястото им, взе шапката си и подходяща жилетка. Хети едва не забрави прозореца в трапезарията. Тя се намираше на половината път по коридора, когато се сети, че той все още е отворен и сякаш кани мухите да влязат в стаята.
Протестното скърцане на рамката на прозореца предизвика друг, по-мек протест откъм спалнята на майка й.
— Хети? Ти ли си? Какво правиш, че вдигаш такъв шум?
— Съжалявам, мамо — извика в отговор Хети. С последно, силно бутане тя успя да затвори прозореца, след което взе жилетката, която беше оставила. Докато минаваше покрай спалнята на майка си, момичето надникна вътре.
— Излизам за малко на разходка с Майкъл, мамо. Ще се разходим, а може и да спрем за по една сода при Гиърсън. Няма да се бавя. Имаш ли нужда от нещо, преди да тръгна?
Майка й изглеждаше твърде крехка и слаба в огромния люлеещ се стол до леглото й. Тя се усмихна и поклати глава.
— Не, скъпа. Ще се оправя и сама. Желая ти приятно прекарване и предай много поздрави от мен на Майкъл.
За миг Хети се поколеба на ръба между любовта и чувството за вина. Лошото здраве, слабото сърце и кроткият характер бяха превърнали Мадлин Малоун почти в инвалид от онзи ден преди повече от десет години, в който бащата на Хети бе починал. Съседите и дамите от църквата се отбиваха на гости, но Мадлин разчиташе на компанията на дъщеря си, която трябваше да върши и всичко друго и когато бъдеше оставена сама твърде дълго не можеше да се справи.
— Когато се върнем, що помоля Майкъл да ти почете, мамо. Искаш ли? — каза Хети с надеждата да накара майка си да се усмихне. — Може да ти почете от новата книга на госпожа Клей „Тайната на херцога“.
Мадлин се разсмя.
— Майкъл прави много неща добре, но четенето на любовни романи не е едно от тях. Защо не му дадеш да чете нашия „Медицински наръчник“?
— Какво? И да не ни обръща внимание в продължение на часове?
Мадлин прие сериозно изражение.
— Е, ще трябва да свикнеш с това. И без това ти беше много трудно, докато той беше студент. Какво си мислиш, че стане сега, когато той вече е истински лекар?
Хети се разсмя.
— Не се притеснявай! Нямам намерение да го оставя да ме забрави, без значение колко е зает с медицината си!
— Тогава по-добре недей да го караш да чака, Хети. Сега върви. Изчезвай! — Мадлин направи движение с ръката си, сякаш се готвеше да хвърли нещо по дъщеря си.
Майкъл я чакаше подпрял едното си бедро на парапета на верандата, стиснал в ръка отворения златен часовник на баща си. Когато Хети се появи, той се ухили с една от редките си палави усмивки, които караха
