сърцето й да слиза в петите й, и погледна часовника си.
— Единадесет минути и седемнадесет секунди. Трябва да си търчала из къщата като ненормална, Хети.
Тя го погледна с престорено високомерие. Майкъл се разсмя, затвори часовника, прибра го в джоба си и се изправи.
— Изглеждаш прекрасно. Въпреки че никога не мога да бъда сигурен — прибави шеговито той и я прегърна — дали предпочитам елегантната и възпитана дама, каквато си станала, или фурията, която тичаше из полето вдигнала полата си до колене и с развяващи се зад нея къдрици.
Той я притискаше силно към себе си, сякаш се страхуваше, че може да му избяга. Дъхът му галеше ухото й и я възбуждаше. Той я целуна леко по чувствителната кожа малко под ъгълчето на брадичката й, след което устните му оставиха редица целувки от извивката на врата й до яката на ризата й и обратно.
Хети не можеше да сдържи възбудата си. Тя се притискаше още по-плътно до Майкъл и извиваше врат, канейки го да продължи да я целува, почти замаяна от него и от топлата миризма на колосан лен, ром и мъж.
— О, Хети — прошепна той, — колко много те обичам.
Не му беше дадена възможност да каже нищо повече.
— О, я виж! Госпожица Хети се целува!
— Хей, докторе! Големият ми брат може да го прави по-добре от теб! Искаш ли да ти покаже как?
Четири момчета се бяха покатерили на дървената ограда като ято опърпани сойки, дошли да кълват в двора с кокошките.
Едното момче, червенокосо дяволче, обуто в къси панталонки, отвори вратата с напереното самочувствие на крал.
— Хей, госпожице Хети! Колко големи захарни сладкиша даваш, за да не ви наблюдаваме с доктора?
Майкъл се вбеси. Хети заби предупредително пръсти в ръката му и тръгна напред, за да се изправи срещу натрапниците.
— Томас Бътлър — каза заплашително тя, — ти да не се опитваш да ме изнудваш?
Очите на момчето се разшириха и то я погледна с възможно най-невинния си поглед.
— Не, ма’ам. Само питам.
— Само питаш, а?
— Да. — Усмивката му се разшири толкова, че заплашваше да погълне луничките му. — А и ние наистина сме гладни.
— Толкова гладни, колкото сте били и за онзи черешов пай, който изчезна от верандата на госпожа Хитчинс миналата седмица?
Забележката й попадна в целта. Внезапно лицата на всички приеха изражения на абсолютна невинност — на всички, с изключение на Джими Гудж, чието лице се изкриви в подозрително намръщена физиономия, когато собственикът му осъзна, че е бил изключен от един продуктивен набег.
Томи целият сияеше.
— Е, не знам за точно тази лъжа, госпожице Хети, но госпожа Хитчинс разправя страхотни измислици!
Майкъл изсумтя и лицето му почервеня. Хети заби предупредително лакътя си в диафрагмата му. Той се задави, пое си дълбоко дъх и се обърна с лице към палавниците върху оградата на Хети.
С важността, присъща на един лекар и стълб на обществото, Майкъл попита с леко разтреперен глас:
— Той по-добър ли е от захарните сладкиши на госпожица Хети?
Момчетата очевидно бяха озадачени. Здравият политически разум им подсказваше да дадат отрицателен отговор, тъй като Хети стоеше пред тях, но от друга страна всички те знаеха, че няма да бъде твърдо умно да оставят госпожа Хитчинс да дочуе, че кулинарните й усилия не са били оценени както подобава.
— Хайде, като мъже с мъже — подкани ги Майкъл. Сякаш за да увери Хети в своята лоялност, той обви кръста й с ръце и добави: — Просто в името на научното изследване, разбира се!
Хети може би нямаше да приеме последните му думи за толкова обезпокояващи, ако той не ги беше прошепнал в ухото й, така че топлият пулс на дъха му бе накарал нервните й окончания да трептят.
— Престани — каза тя, наведе глава и плесна Майкъл по ръцете, които се бяха заели с някакви доста отвличащи вниманието проучвания под жилетката й.
Томи се ухили.
— Наистина ли искаш да знаеш, докторе?
— Разбира се, че не иска. — Хети сложи ръце върху ръцете на Майкъл, за да ги задържи на едно място над бедрата си. — А и това няма значение, защото днес нямам захарни сладкиши.
Четирите лица я погледнаха умърлушено.
— Но утре може да имам.
Това заявление беше посрещнато с радостни викове, които секнаха моментално, когато малкият Джими изгуби равновесие и падна през глава от оградата. Хети се изтръгна от прегръдката на Майкъл и се втурна към момчето, но когато стигна до него, Джими вече се опитваше да седне на земята.
Свикнал с нещастията, които се случваха с малките момчета, Майкъл я последва с по-тържествена стъпка. Той клекна пред Джими, който изглеждаше, сякаш му се иска да заплаче, но не смее да го направи пред четирима свидетели, и спокойно огледа пораженията.
— Малка драскотина — обяви той, докато отместваше една тежка къдрица руса коса. — Докато стане време за обяд, вероятно ще имаш синина.
Джими натисна удареното място с пръст и се намръщи.
— Това ли е всичко?
Майкъл го погледна сериозно.
— Е, в някои особени случаи съществува тенденция към загуба на интерес към бейзбола, захарните сладкиши и черешовия пай…
Очите на Джими се разшириха от ужас.
— … но няма да знаем дали твоят случай е такъв, докато не минат няколко дни.
За миг Джими се поколеба на ръба между недоверието и отчаянието. Неистовият смях на другарите му обаче наклони везните.
— Не — каза момчето. — Такива неща не се случват. — Въпреки че говореше с увереност, изражението на лицето му показваше очевидно облекчение. Майкъл се ухили.
— Не. Не се случват.
Той вдигна момчето на крака и се изправи.
— Но за да бъда напълно сигурен, ще ти предпиша няколко хапчета. — Майкъл бръкна в джоба си и започна да рови из него. Момчето го гледаха с широко отворени очи. — А, ето ги. — Той извади една смачкана хартиена торбичка и огледа тържествено съдържанието й. След това внимателно пусна две хапчета от пчелинок в протегнатата в очакване ръка на Джими. — Вземи едно сега, а след като го изсмучеш вземи още едно. Ето и по две на останалите. — Веждите му се свиха в предупредително намръщване. — Просто за всеки случай, ако проблемът се окаже заразен.
Миг по-късно момчетата изчезнаха на бегом надолу по пътя. Благодарствените им викове бяха приглушени от бонбоните в устата им. Майкъл стоеше до вратата, гледаше ги и се хилеше палаво.
Усмивката му беше опасно привлекателна. Тя караше Хети да си мисли за онази целувка на верандата и за ръцете около кръста й и…
— Майкъл Дейвид Райан! Надявам се, че осъзнаваш колко си безсрамен! Какво искаше да постигнеш, като ме поставяш в неудобно положение като… като…
— Като те целувам ли? — Майкъл я погледна изпод гарвановочерните си вежди. В сините му очи играеше насмешливо пламъче.
— Е, и с това като начало — отвърна Хети, решена да остане сериозна.
— А след това? Можеш ли да ми покажеш? Просто за да ми опресниш паметта, нали разбираш?
— Не можеш ли да се държиш сериозно? Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре.