пациенти ще бъдат твърде бедни, за да могат да ти платят, на останалите ти ще забравяш да поискаш пари, а онова, което наистина спечелиш, ще го раздаваш под формата на хапчета от пчелинок на всеки срещнат.
Майкъл отвори уста, за да възрази, но Хети не му даде възможност.
— Не спори с мен! Знаеш, че съм права. Господин Гриърсън каза, че никога не е виждал човек, който харчи хапчета от пчелинок като теб. Той казва, че половината му бизнес се състои в това да ти доставя достатъчно количество от тях.
Ъгълчето на устата на Майкъл се повдигна леко нагоре.
— Чудотворното лекарство на нашето време! Нали видя колко бързо се изправи на крака малкият Джими!
Когато тя не му отговори, той добави, този път по-сериозно:
— Повярвай ми, Хети. Скоро ще съм изплатил всичките си дългове. Тогава ще можем да се оженим и…
— О, Майкъл, глупавите ти дългове изобщо не ме интересуват. Нека да се оженим веднага. Още сега.
— Веднага ли? — Той я огледа със съмнение. В очите му проблесна някаква странна тревога, но той бързо вдигна глава нагоре, за да разгледа дирята от смачкана трева, която бяха оставили по време на падането си. — И кой трябва да ни ожени? Онази дебела червеношийка на върбата ей там ли?
Хети се намръщи.
— Знаеш какво имам предвид. Можем да се оженим следващата седмица. Или пък след две седмици, ако настояваш. Можем да живеем при мама — знаеш, че не мога да я изоставя — и с парите, които ще спестиш от наема, който даваш на госпожа Бартлет за онази ужасна тъмна стая и отвратителната й храна, ще можеш да откриеш свой кабинет, вместо да помагаш на доктор Стивънсън. Можеш да…
— Оп-па, Хети! — По лицето на Майкъл мина тъмна сянка. Той рязко я вдигна от себе си и я настани да седне пред него с кръстосани крака.
Хети дори не се опита да оправи косата си или да придаде по-пристоен вид на дрехите си. Цялото й внимание беше насочено към годеника й.
В косата му се виждаха стръкчета трева и листа. На лявата му буза имаше зелено петно, вратовръзката му беше изкривена, а сакото му не стоеше право на широките му рамене. На външен вид той приличаше на човек, който току-що се беше търкалял надолу по някакъв хълм, сграбчил в ръце една жена, като през цялото време се беше смял. Но в гласа му, в погледа му имаше нещо…
Хети се пое дълбоко дъх. Внезапно, без сама да знае защо, тя изпита страх.
— Защо не можем да се оженим следващата седмица, Майкъл? — попита тя, като се опитваше да контролира гласа си. — Сгодени сме, откакто ти беше приет да учиш медицина. Колко още трябва да чакаме?
Беше непоносимо да се намира толкова близо до Майкъл и да не може да го докосва, затова се наведе напред и сложи ръка върху коляното му. Погледът му отказваше да срещне нейния.
— Няма нужда от хубава къща или карета, за да бъда щастлива, Майкъл — каза тя. — Имам нужда само от теб. Това е всичко. Колко трябва да чакаме, преди да си позволим да бъдем щастливи? Първо бяхме твърде млади. След това трябваше да учиш. След това трябваше да си плащаш дълговете, а сега доктор Стивънсън не иска да имаш съпруга, защото това щяло да пречи на работата ти. Още колко причини може да има, за да не се оженим?
Думите й бяха изречени толкова бързо, че тя дори не успя да си поеме дъх. Стръкчета трева бяха влезли под роклята й, тя беше седнала върху някаква скала, но изведнъж всичко това изгуби всякакво значение пред нуждата да убеди Майкъл.
Той седеше мълчаливо. Устните му се движеха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше. Челюстта му беше стисната здраво. Той се мръщеше толкова силно, че на челото му излязоха бръчки, полуприкрити от разпиляната коса.
Мълчанието се проточи и беше нарушавано само от лекото шумолене на тревата под лекия ветрец.
— Майкъл? — каза най-накрая колебливо Хети. — Не искаш ли… не искаш ли да се оженим?
Очите му се разшириха от ужас.
— Разбира се, че искам, Хети. Искам да се оженя за теб повече от всичко на света, но… но…
Внезапно той се изправи и коленичи пред нея. След това протегна ръце, за да вземе нейните. Хети незабавно ги сложи в скута си, където той не можеше да ги достигне. Как можеше да й казва, че я обича и че иска да се ожени за нея, а веднага след това два пъти да казва „но“?
— Но какво, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Какво е по-важно от факта, че се обичаме?
— Нищо, Хети. Но… — Нещо в изражението й вероятно го беше предупредило, че тя няма да търпи повече увъртания. Той бръкна в джоба на сакото си и извади намачкания лист хартия. — Прочети това, Хети, и сама ще разбереш. Не, недей — каза той миг по-късно и издърпа писмото, преди тя да беше успяла да го вземе. — Ще отнеме твърде много време.
На лицето му се появи почти момчешка гордост, въпреки че той не можеше да скрие нервността си. Майкъл сложи ръце на бедрата си и каза:
— Предложиха ми работа в Колорадо, Хети. Не като помощник. Като лекар със собствена практика.
Той си пое дъх. Очевидно му се искаше тя да го поздрави за прекрасната новина.
Вместо това Хети каза:
— В Колорадо? Но Майкъл, това е толкова далеч! Защо…?
— Това ще бъде моя собствена практика, Хети! Повече няма да бъда асистент! — Той се поколеба. — Е, ще имам съдружник. Можем да се оженим, да си купим къща…
— Но ние не трябва да ходим чак в Колорадо, за да се оженим, Майкъл, а и вече си имаме къща. Къщата на майка ми. Защо трябва да…? — Хети прекъсна изречението си по средата. Тя не беше забелязала връзката, но внезапно ентусиазмът на Майкъл й се стори лесно обясним. — Колорадо Спрингс? Не отиват ли там всички болни от туберкулоза, Майкъл? В Колорадо Спрингс?
Той кимна.
— Точно така. Поне една голяма част от тях. Казват, че там е много красиво, планините са високи, а въздухът чист, а много болни от туберкулоза се чувстват по-добре там. Помниш ли доктор Каткарт, първия ми професор? Онзи, с когото се пишехме през последните няколко години?
Хети не беше сигурна дали Майкъл изобщо забеляза кимването й.
— Той отиде там, защото жена му се разболя. Тя почина, но той реши да остане. Той започва да остарява и вече му е по-трудно да се справя сам с цялата си практика. Особено след като същевременно извършва изследвания върху създаването на лекарство за лечение на туберкулоза. Но той все още не е готов да се пенсионира, така че има нужда от съдружник. Тъй като няма деца, а единствените му наследници са някакви далечни братовчеди, той се сетил за мен!
Майкъл млъкна и я погледна, сякаш очакваше от нея да се развика радостно. Хети обаче си мислеше само за това колко много й се искаше всичко това да не беше вярно. Само това не!
Тя отвърна поглед, тъй като не беше способна да гледа нетърпението, което той излъчваше. Очите й се втренчиха в ярките цветове на цветята, които се надигаха над земята до лакътя й. Без да мисли, Хети изскубна една шепа цветя, откъсна цветчетата им и се втренчи в тях изумена от това, което бе направила току-що.
В съзнанието й изскочиха спомени — за смразяващ зимен вятър, който се промъкваше под дрехите й, хапеше носа й и замразяваше сълзите по бузите й; за дълбок до коленете сняг, покрил улиците на малките къщи в Бостън, където семействата Райан и Малоун живееха едно до друго, преди още тя да се беше родила; за Майкъл, тъкмо навършил седем години, който стоеше вцепенен и отчаяно се опитваше да прояви смелост, докато баща му сваляше майка му долу.
Бавно и без да гледа, Хети накъса цветята, които държеше, и остави парченцата да паднат в скута й подобно на снега, който бе покрил целия свят в онзи ден, когато майката на Майкъл, болна в последния стадий на туберкулозата, бе починала.
Господин Райан бе изнесъл съпругата си от дома им и я бе поставил върху чакащата шейна. Хети си спомняше колко крехка и изтощена бе изглеждала тя, как лицето й бе побеляло като снега, който вече покриваше тежките одеяла, които я завиваха чак до брадичката.
