Дъщерята на разбойника

След като се огледа за последен път, Джон пришпори коня си. Никакви прислужници не изтичаха насреща му, когато влезе през портата — нарочно не бе пратил известие за посещението си, — така че омота юздите около един стълб и тръгна по стълбите към широката входна врата.

Звънтенето на масивното медно чукче отекна дълбоко дебелите каменни и тухлени стени на къщата и отлетя, понижено от ветреца. Едва след няколко минути той долови звук от стъпки.

Вратата се отвори точно толкова, колкото през нея да се покаже начумерен нисък мъж, приличен на жаба, стиснал с една ръка дръжката, като че ли готов да затръшне вратата в лицето на посетителя.

— Да, господине?

— Дойдох да се срещна с лорд Малоран — каза хладно Джон.

Ноздрите на човека се разшириха, сякаш бе подушил нещо нередно в колониалния акцент на Джон.

— Страхувам се, че негова светлост отсъства — отвърна той също така хладно и понечи да затвори вратата прел Джон.

Джон мушна върха на ботуша си в процепа.

— Кажете на негова светлост, че племенникът му Джон Франсис Карлтън е тук и моли да бъде приет.

Човекът трепна като от внезапен удар.

— Джон Карлтън? Синът на мастър Уилям?

— Точно така — Джон мина покрай него и влезе във вестибюла. Мъжът бе прекалено смаян, за да направи каквото и да било.

— Ще почакам тук, в чакалнята, нали може? — каза Джон, посочвайки една малка стая встрани от широкия вестибюл.

— Не приличате на мастър Уилям — отбеляза подозрително човечецът до вратата.

Той не направи усилие да се помръдне, да затвори вратата или дори устата си.

Джон свали шапката си и му я подаде.

— Вие ли сте Чарлз?

— Да, господине. — Тънките жабешки устни рязко залепнаха една към друга, а дебелите посивели вежди се сключиха въпросително. — Откъде знаете?

— Баща ми говореше за вас. Не беше сигурен дали още сте тук.

Уилям Карлтън всъщност се кълнеше, че този човек навярно отдавна е умрял, „разяден от лошотия и редовния разврат“. Джон обаче го премълча.

— Говорил е за мене? — Дясната вежда на стареца отскочи два пръста нагоре, той изкриви уста в недоумение. Явно не смяташе за особена чест да бъде споменаван от изпадналия в немилост по-млад син, макар това изпадане да се бе случило преда повече от половин век. — Наистина, Как е мастър Уилям?

— Той почина.

Веждата се спусна надолу, като че ли в успокоение.

— Съжалявам да го чуя, господине.

— Наистина. — Джон извади писмото, което толкова дълго бе пазил, и го подаде на иконома. — Лорд Малоран ще иска да види това. После ще поиска да види и мене.

Веждите на Чарлз не реагираха на надменно изказаното съждение, но той все пак неуверено покани с жест Джон да влезе в чакалнята, а после също така неуверено изчезна някъде във вътрешността на къщата, отнасяйки със себе си писмото.

Чакалнята бе малка, украсена явно още от предишното поколение. Баба му често седяла тук, както разказваше баща му. Седяла и шиела, и гледала навън през прозореца, понякога цели часове.

Джон отиде до прозореца и погледна навън. Точно отпред се простираха поляната и спретнатите бивши градини, но това, което веднага привличаше и задържаше окото, бяха тресавищата отвъд тях. Тресавищата, тъмнокафяви под ветровитото небе, и пътят, който водеше към тях, надалеч от Малоран Хол и студената тясна долина, в която се бяха сгушили.

Хълдспет най-накрая се появи, малко бледа и отпаднала, но загрижена за задълженията си. Тъй като се безпокоеше за състоянието на девойката, Лизи реши да я прати в кръчмата, а самата тя да почисти стаята на единствения пътник, настанен в хана. Би постъпила по същия начин и преди, както когато нямаше достатъчно работна ръка.

Но в мига, когато затвори зад себе си вратата на стаята на Джон Гидиън, Лизи знаеше, че лъже — по- скоро себе си, отколкото Хълдспет. Съзнателно бе търсила възможност да надникне и да рови там, където няма работа. Мъжът се бе оплакал, че е прекарал неспокойна нощ, но нейната с нищо не бе по-добра. Въпреки умората тя бе лежала будна часове наред, взирайки се в тъмното, вглъбена в спомени, а след това, когато най-накрая бе заспала, сънува един висок кестеняв мъж с морскозелени очи и красиви ръце, и греховна чувствена усмивка.

За свое разочарование тя разбра, че в дисагите му няма нищо, което да си струва ровенето. Писмата до лондонските търговци показваха, че мъжът е от Вирджиния, но Лизи бе разбрала, че е колонист още в първия миг, когато той отвори уста. Нямаше нищо необикновено и в приборите му за бръснене, нито в малката пътна чанта с извезан монограм, която съдържаше хартия, мастило и няколко грубо подострени пера. Поне така й се стори. Никога преди не се бе ровила в багажа на някой гост.

Ядосана на себе си, Лизи затвори чантата и я върна на място, после се зае да изгребва пепелта от снощния огън и да кладе нов, който да е готов за завръщането му. При положение че остане още една нощ. Тя бе показала съвсем ясно, че иска да го отпрати, но той просто беше казал, че не иска нещо кой знае какво за вечеря, само малко варено овнешко. Или печено овнешко. Или пай с овнешко. Нямало да яде нищо друго, освен овнешко, така бе заявил, и то със смях, а тя толкова се бе ядосала, като усети как сърцето й се разтуптява лудо от този звук, че не бе чула нищо друго.

Не оправи леглото така, както трябва. Ако Хълдспет или Моли бяха си оставили ръцете така, тя щеше непременно да ги нахока и да ги накара да започнат отначало. Но вдлъбнатината във възглавницата, където бе почивала главата му, и слабият аромат от отметнатите чаршафи се съюзиха, за да я развълнуват, напомняйки за присъствието му.

Тя удари едната възглавница в таблата на леглото — силно, за да я бухне, както уверяваше сама себе си, — после я хвърли на леглото и грабна другата. Отстъпи назад, за да удари възглавницата в таблата още по-силно от първата.

Лизи!

Лизи замръзна.

По-нежно от шепот, примесено със съжаление и копнеж. Малката ми Лизи.

Лизи стисна още по-здраво възглавницата. Обърна се, търсейки да види кой говори.

В стаята нямаше никой, освен нея. И не бе имало.

— Върви си! — извика тя яростно със стиснати зъби. — Който и да си… каквото и да си, махай се!

Защо не опиташ, моя Лизи? Просто повярвай поне малко. Това е. Само веднъж. Така настойчиво. Гласът бе все така настоятелен и вълнуващ, събуждаше мислите и чувствата, които тя бе заровила дълбоко в себе си, за да не я наранят.

Лизи отстъпи крачка назад и удари възглавницата в таблата на леглото така силно, че раздруса тежката рамка.

— Не!

Просто опитай, и ще видиш. Повярвай ми. Думите се носеха в спокойния студен въздух като екот от далечни църковни камбани, ясни като кристал и много по-крехки от него.

— Аз…

Повярвай ми. Толкова тихо, че сякаш си го бе измислила.

Лизи бухна силно възглавницата с юмрук и я тръшна на леглото до другата.

Всичко беше само въображение. Няма призраци. Няма никакъв мек глас, никога не е имало, нито когато беше малко момиченце и плачеше, докато се унесе в сън, викайки майка си, която бе избрала да изчезне преди толкова години, оставяйки я уплашена и самотна.

Цял живот Лизи бе живяла с това, макар понякога, в мигове като днешния, гласът да идваше при нея, когато бе отпаднала, уморена и раздразнителна, смутена от неща, които не можеше да назове с никакво