Дъщерята на разбойника

ги стопанисвам, после ме определи за техен наследник след смъртта му. Вие вече нямате нищо, за какво сте се загрижили сега?

Малоран не обърна внимание на въпроса. Измерваше Джон с враждебен поглед, който най-накрая се спря на изкаляните токове на ботушите му, а после бавно се върна нагоре, за да срещне очите му.

— Баща ти е мъртъв. Ти имаш земи — земи, които някога бяха мои. Тук няма нищо за тебе и въпреки това още стоиш като някой наперен петел. — Старецът присви очи. — Не си дошъл само да ми съобщиш за смъртта на баща си, нали?

— Не, нито, за да донеса писмото, въпреки че той ме натовари с тази задача преди смъртта си.

Джон бавно пое дъх. Точно заради това бе дошъл от толкова далече. За това и за още нещо.

— Тук съм, за да поискам онова, което ще бъде мое след смъртта ви — изрече той. — Този дом, тези земи. Вашето име.

Главата на Малоран подскочи като от внезапен удар.

— Моето име!

Джон посрещна с дълбоко хладнокръвие разярения поглед на чичо си. При други обстоятелства би се позабавлявал със словесния двубой, би му харесало да подразни човек, когото няма причина да харесва. Но това не му допадаше. Англия не бе неговата страна; Малоран Хол не беше неговият дом. И ако не беше обещанието, за което баща му бе настоял, той щеше с радост да си остане във Вирджиния и да остави английската корона да вземе всичко това тук.

— Точно така — отвърна Джон. — Вашето име. Малоран Хол. Наследствените земи. Всичко.

— Баща ти те е насъскал да поискаш всичко това, нали? — избухна Малоран, почервенял, едва сдържайки яростта си.

Джон се усмихна — усмивката му бе крайно неприятна — и предпочете да замълчи.

От гърлото на Малоран изскочи задавен гневен вик. С изпъкнали от ярост очи той грабна желязната маша от поставката край огъня и я размаха пред лицето на Джон.

— Вън! Махай се, проклето сополиво ухилено копеле! Вън!

Вратите на Малоран Хол се затръшнаха завинаги след него. Джон си пое дълбоко дъх, благодарен за чистия въздух, нахлупи тривърхата шапка и яхна коня си. Подкара го обратно към пътя, откъдето бе дошъл, без нито веднъж да се обърне назад.

Оставаше още една задача. Само една. И след това най-сетне щеше да остави всичко в ръцете на адвокатите си, да си отиде у дома и веднъж завинаги да се отърве от тази Англия и от нейния ужасен, неспирно ръмящ дъждец.

Дълго след като племенникът му си бе отишъл, Малоран седеше край бюрото си, смръщил чело и загледан в сивите облаци, които слизаха все по-ниско, и в неспирния ръмеж, който се превръщаше в студен пороен дъжд. Трепна, когато икономът влезе със сноп свещи в ръка, за да освети стаята и да прогони тъмнината и все по-засилващия се студ.

— Чарлз — каза Малоран, изправяйки се, — изпрати съобщение до лейтенант Ламбер. Кажи му, че искам да го видя. Тук. Колкото може по-скоро, и дори още по-бързо.

Чарлз изгледа господаря си внимателно — навик, придобит от дългогодишната служба при него. Но каквито и да бяха съмненията му, той ги запази за себе си.

— Да, ваша светлост — бе отговорът. — Ще заповядате ли нещо друго?

— Не, нищо друго — Малоран се замисли намръщен. — Поне засега — добави той по-меко след още миг размисъл.

4

Проклети да бъдат дъждът, студът, ситният ръмеж и влагата. Проклети да бъдат всички лица на мизерията, повечето от които като че ли вечно присъщи на тази прогизнала английска провинция.

Джон потъна още по-дълбоко в седлото си и се втренчи в пътя пред коня. Бяха нарекли това път по- скоро от учтивост, отколкото като потвърждение на някаква истина. По-точно щеше да бъде да се каже калище, обградено от мрачни сиви местности, в които тресавищата бяха единственото разнообразие. Във Вирджиния имаше по-хубави пътища, но никой здравомислещ вирджинец не би се хвалил с пътищата си, освен ако не иска да изтъкне колко по-лоши са от пътищата навсякъде другаде по света.

Конят му, изтощен от непрекъснатото затъване в калта, се подхлъзна и за малко не падна на колене. Дъждовната вода от периферията на шапката се изля на челото на Джон, потече в яката на наметалото и пропълзя по гърба му. Той изруга. Конят изпръхтя, подскочи, залитна и едва не го хвърли с главата надолу в калта.

Всичко това беше заради Уилям Джоузеф Себастиан Рандал, който, ако имаше поне капка уважение към който и да било себеподобен, би си стоял у дома, вместо да препуска насам-натам из околността, зает с кой знае какви идиотщини. И понеже господин Рандал не бе проявил любезността да си седи у дома, на него сега му се падаше да седи тук най-малкото още една седмица в това противно време и в тази противна, забравена от Бога, йоркширска провинция, за да чака връщането на Рандал.

Джон си пожела поне в килерите на хана „Крал Джордж“ да има провизии, които да облекчат неговия принудително удължен престой. Ужасно неприятно щеше да му бъде да изкара в чакане още една седмица само на вода, освен ако в избата на госпожа Тинсдейл не се намери нещо по-силно от бирата, което да го възнагради за понесените страдания.

Особено щом шансовете тя да прояви и друг вид грижи за неговото състояние бяха нищожни. Но пък, от друга страна, човек никога не престава да се надява. Дори когато е премръзнал, измокрен и гладен.

Ако си напъхаш носа там, където не трябва, лошото след това е, че не можеш да изобличиш открито виновника.

Когато Джон Франсис Карлтън — не Гидиън! — скочи от коня си пред хана и поиска вечеря, Лизи беше в извънредно лошо настроение. То стана още по-лошо от това, че изкаляните му ботуши и капещото наметало направиха на нищо подовете, които още от сутринта бяха подобаващо намазани с восък.

— Проклет дъжд — подхвърли той, тупайки с крака, като отпращаше на всички посоки кал и мокри пръски.

— В колониите не вали ли? — отзова се хладно Лизи.

Тя тъкмо наглеждаше работата на прислугата — бе накарала Моли да лъсне отново някои медни съдове, пропуснати при почистването на общия салон — и точно сега нямаше нерви да изтърпи и най-малък шум, дори да е вдигнат от единствения гост в хана.

— Вали, но не така. По цял ден. Не тече във врата, не се излива в ботушите — изсумтя той. — На човек може да му прогният дробовете от влага след една такава седмица.

Той дръпна шапката от главата си и този жест изплиска шепи вода върху калните следи, оставени от ботушите му.

— Хълдспет, вземи шапката и наметалото на господина, изсуши ги и ги изчеткай хубаво — нареди Лизи, едва сдържайки се да не избухне. — И изпрати Адам в стаята на господин — за малко да изрече истинското му име — на господин Гидиън да му помогне да си свали ботушите.

— И пратете момчето, освен това да донесе бутилка вино — извика Карлтън след забързаната Хълдспет. — Хубаво вино, бургундско, не оная помия от кръчмата.

— По… Ще ви дам да разберете…

— Разбрал съм всичко, което ми трябва, за вашите вина, госпожо Тинсдейл — подхвърли той в отговор, — и няма да пия нищо, което не ми се поднесе, както му е редът, в бутилка и със запушалка.

Лизи изфуча. Мъжете никога не са доволни, когато коремът им е празен и гърлото сухо, но да обижда така избата на „Крал Джордж“ — това вече беше прекалено.

— Добре — рече тя, преглъщайки гордостта си, докато в същото време подбра поли, за да не ги натопи в оставените от него кални локви. — Вечерята ви ще бъде готова, когато и вие бъдете готов. Ето тук — и тя