посочи с глава общия салон.
— Чудесно — измърмори той в отговор. — Значи половин час, не повече.
И без да дочака утвърдителен отговор, Джон тръгна към стаята си, оставяйки кални следи по пода.
Лизи се загледа след него, разкъсвана между обидата и все по-затвърждаващото се дълбоко в нея убеждение, че дори измокрен до кости от дъжда и в лошо настроение, Джон Карлтън си оставаше много хубав мъж.
Красивата външност обаче не беше достатъчна, за да извини грубото му държание и след малко той сам щеше да се убеди в това. След половин час общият салон ще бъде все така недоизчистен и единственото готово ядене ще бъде вареното овнешко, което Берта бе сготвила за прислужничките и конярите. Един заинтересован ханджия би осигурил отделна стая за единствения настанил се в хана му гост и би го осведомил за кулинарните ограничения, които ранният час налага в селски хан от рода на „Крал Джордж“.
Лизи обаче не я беше грижа. Имаше си по-важна работа, като например да подкани Моли да побърза с почистването и да каже на Берта да бъде готова с вечерята доста по-рано от предвидения за това час.
— Овнешко — Джон Карлтън изгледа смръщен противното парче месо и затръшна капака на блюдото. — Казах всичко, но не и овнешко.
— Не съм забравила, но имаме само овнешко, затова ви поднасям овнешко. Можете да си останете гладен, ако предпочитате. Сам избирайте.
— Нима „Крал Джордж“ посреща така всичките си гости?
— Не всякога. Проявяваме достатъчно здрав разум изобщо да не пускаме някои от тях дори да припарят в него.
Бръчиците покрай очите му се врязаха още по-дълбоко, докато я оглеждаше внимателно, явно съзнавайки, че е ядосана, но въпреки това не му се искаше така лесно да се откаже от битката. Лизи също впери поглед в неговия, също така решена да не отстъпва дори на косъм.
Този двубой с погледи обаче беше грешка. Мъжът се бе преоблякъл в сухи дрехи, но косата му още бе влажна. Няколко кичура, измъкнали се от непретенциозната опашка, на която бе свил косата си, се виеха меко по слепоочията и тила му като коприна на фона на загорялата от слънцето кожа и едва наболата по челюстта му брада. Лизи изведнъж, объркана, разбра, че страшно й се иска да приглади непокорните кичури, да дръпне простата кожена лента, която държеше косата му, и да зарови пръсти в гъстите кестеняви къдрици, за да се разпилеят като нежна коприна върху кожата й.
Лизи стисна здраво блюдото, борейки се срещу странните си желания, без да знае дали да се сърди повече на себе си, задето иска да го докосне, или на него, задето я е накарал да пожелае това. Устата му се изопна в гневна тънка черта.
— Понеже е много късно да ме отпратите — каза той с мек и нисък глас, — ще ви предложа да ми намерите нещо по-добро за вечеря вместо това овнешко. И някое място, където да ям, без да ми смърди Бог знае на какво. Това място вони така, че и пръч може да се задуши.
Рязката нотка в гласа му подсказваше, че това е заплаха, а не предложение.
Лизи не понасяше да я заплашват. Тя стовари рязко блюдото на масата, опря длани до него и се наведе напред, гледайки го право в очите.
— Оставихме за вас един хубав угоен петел — изрече тя рязко, — но няма да стане бързо. Вие искате толкова рано да вечеряте, не аз.
— Защото аз ще го ям! Или можеше да го ям, ако няма нищо, освен овнешко!
— Няма.
— Само като подуша вонята му, разбирам, че с така!
Той се наведе напред, взирайки се в нея с разширени ноздри и устни, стиснати като острие на бръснач. Лизи не сваляше очи от неговите. Сблъсъкът на енергиите им бе почти осезаем, сякаш по кожата й пробягваха искри.
Дори Джон да усещаше това, не го показваше, но лицето му все пак забележимо и странно се промени. Долната му устна като че ли трепна. След това ъглите на устата му леко помръднаха, а кожата покрай очите се нагъна. След миг Лизи трепна смаяна от внезапно разпукналата се адски изкусителна усмивка.
И той се разсмя с глас.
— Виждал съм наперени гъски с по-миролюбив нрав от вас, госпожо Тинсдейл, но нито една дори наполовина толкова сладка.
Лизи не разбра какво става. Ръката му внезапно се озова на рамото й, привличайки я по-близо. Само след миг устните му се допряха до нейните и гневните искри преляха в топлина, която потече с умопомрачителна бързина из цялото й тяло.
— Мм — протестира тя, но въпреки това се наведе още повече към него и отвърна на целувката му.
По дяволите овнешкото и миризмите. Можеше да живее и само от целувки, стига да са от мис Лизи. Неумели целувки, жадни, но неопитни, от които обаче във вените му се разливаха горещи вълни.
Джон плъзна ръка нагоре по рамото и по тила й, привличайки я по-плътно към себе си. Тя поддаде в прегръдките му като върбова клонка, свежа, зелена и не огъвана от никого.
Той изохка, възхитен от готовността й и изненадан от жаждата, която се излъчваше от нея. Може би — но само може би! — наложителният му престой в „Крал Джордж“ щеше да бъде по-приятен, отколкото бе очаквал.
Едва успял да осъзнае тази мисъл, той усети как върху скута му се излива точно прицелен порой от вино.
— Какво, по…
Лизи отскочи назад. Джон се дръпна от масата, гледайки смаяно тъмночервеното петно, което изпъкваше ярко върху чатала на светложълтите му панталони. Виното се стичаше по краката и чорапите право в обувките му. Онова, което не се бе разляло по панталоните, течеше надолу по масата, капейки на пода, и пръскаше ситни капчици по глезените му.
Той вдигна очи, изумен при вида на нанесените опустошения. Лизи отдръпна уплашения си поглед от слабините му и срещна неговия. Очите й се разшириха. Тя вдигна ръка към устата си — твърде късно, за да скрие издайническата усмивка или да потисне палавата светлинка, която изведнъж заигра в очите й.
Джон избухна, ритна стола и грабна в двете си ръце салфетката и чашата с вода.
— По дяволите! — изрева той, като плисна водата по чатала си. Петното стана по-голямо, превръщайки се по краищата от червено в розово. Той взе да търка розовото със салфетката, но от това петното стана още по-голямо. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!
И тогава девойката най-нахално се разсмя.
— Не го направих аз, казвам ви. Не бих разсипала хубаво вино. Не и такова! — Цели пет минути Лизи се мъчеше да убеди господин Джон Гидиън/Карлтън, че наистина не е бутнала виното върху панталоните му, но той не искаше и дума да чуе. — Сигурно съм закачила ръба на чашата. Както ме мачкахте…
— Мачкал! На вас май доста ви хареса! И всъщност ми отговаряхте на целувката!
— Не!
— Не се опитвайте да отричате! Знам кога една жена ме целува и кога не, а вие наистина ме целувахте!
Лизи хлъцна.
— Никога не бих се… унизила така и… и… просто нямаше да го направя, това е!
— Нямаше ли? А кой започна ми драска скута, сякаш…
— Това беше грешка! Вие така подскочихте…
— Ами като пън ли да стоя, когато дрехите ми си целите във вино?
— Аз само исках…
— Не сте. Поне нямаше да имам нищо против, ако наистина
С това той премина всякакви граници. Лизи го зашлеви.
Изплющяването на дланта й по бузата му отекна като изстрел. Ударът бе така силен, че отметна главата
